Дмитрий Биленкин: Гениалният дом

— Прекрасно жилище за бурните планети…

— Идеално!… Ето по кое се различава нашата къща от всички творения на природата и техниката. Растението съществува само за себе си. Машината изцяло ни принадлежи, но уви, тя е инертна материя. Ние кръстосахме двата типа еволюции, взехме достойнствата им и премахнахме недостатъците. Основната програма за жизнената дейност на къщата е да обезпечава нуждите на човека като свои собствени. Ако тя имаше поне проблясък на разум, би ни осъзнала като своя най-важна част. Душа, ако искате. Въздухът — за нас, водата — за нас, топлината, безотказността и изменчивостта на това „тяло“ — всичко, всичко е само за нас.

— Гениално! — не издържа Смолин. — А как сте с галушките?

— С к-какво? — Юрков се закашля. — Какви галушки?

— Със сметана. Същите онези, които скачали в устата на Пацюк. Не помните ли? Имало някога, много отдавна, такъв писател — Гогол, знаете ли го? Той е, написал това.

Юрков рухна в едва успялото да се разгъне под него кресло.

— Да-а — проточи той, гледайки замислено Смолин. — Каквото повикало, такова се и обадило. Запознават те с чудото на техниката, а в отговор ти… Откровена и ярка реакция, благодаря.

Смолин се обърка.

— Извинете, аз може би доста рязко… — Той смутено се изчерви. — Не знам какво ми стана. Простете! Вие така обожавате своята рожба, че разбира се…

— Тя не е изцяло моя, за жалост. Като техносоциолог, аз съм свързан повече с изпробването й.

— Но все пак вие се гордеете, възхищавате се от този дом, а аз…

— Виж, това е така.

— Повярвайте ми, той наистина е достоен за възхищение! Не ви правя комплимент. Само като си представя, че всичко това — стени, кранове, дишащи и самосъхраняващи се прозорци, творящ мебели под — цялата тази немислима сложност само преди миг бе един кристал, носещ запис в себе си, аз просто не мога да повярвам. Та вие сте надминали природата. Поздравявам ви от сърце!

— Благодаря. Само че какво сложно има тук. — Юрков леко махна с ръка. — Гордея се, да, но като си помисля, че самите ние, очите ни, способни да плачат, неуморимото сърце, мозъкът, проникващ във Вселената, всичко, всичко е възникнало от ядрата на нищожни молекули, било е запис, код в самите тях… Къде можем ние да се мерим с природата! Добре, аз не ви се сърдя. Даже напротив… Но… нещо не сте във възторг от нашия дом. Какво има?

— Работата е там… — търсейки думи, Смолин взе да се разхожда из стаята. — Не, първо, един въпрос. Защо на мен — именно на мен — предложихте експерименталната си новост? Моите вкусове и предпочитания са…

— Именно те определиха избора. Къщата е експериментална, но не в техническо отношение — тук всичко е изпробвано. Както се досещате, тя ще промени коренно начина на живот на цялото човечество. Ето защо трябва предварително да знаем кой как ще я възприеме. Прогресът винаги е имал и обратна страна — едни хора приветствуват всяка новост, а други я посрещат с неприязън. Нас ни интересува именно тази по-голяма част от човечеството. Вие сте типичен неин представител.

— Много съм ви признателен — измърмори Смолин. — Поласкан съм, че ме смятате за типичен консерватор.

— Умерен, умерен! — Юрков се засмя. — Нима това е оскърбително понятие? Не сме в двадесети век, както справедливо отбелязахте. И какво излезе то… Май дойде моят ред да се извинявам.

— Ех, колко сте хитър! — възхити се Смолин. — Успяхте да се доберете до изгодна за вас позиция.

Усмивката на Юрков стана ослепителна.

— Просто ми е нужна откровена критика. Но ако вие все още се сърдите.

— Още малко и ще ми напомните един училищен текст за значението на баласта да предпази кораба от преобръщане, колкото и „прогресистите“ да увеличават скоростта му. Разменихме си мили любезности — сега сме квит. Аз също съм за откровени, делови отношения. Какво конкретно бихте искали от мен?

— За сега една предварителна критика на къщата, като след запознанство.

— Ще има критика, не се безпокойте — Смолин с мъка си оформи кресло и седна срещу Юрков. — Не искам да се спирам на дреболиите. На прозорците, които са толкова съвършени, че не могат да се отварят, макар понякога да е приятно да те лъхне ветрец…

— Съгласен съм — кимна Юрков. — Къщата пази своята цялост, ето това е обратната страна на медала. Надяваме се, че в бъдещите модели…

— Дреболия!… А давате ли си сметка какво сте направили? Къщи, никнещи като гъби, ще покрият цялата земя. Освен резерватите много скоро не ще остане незастроено място. Нима историята с автомобилите на нищо не ни научи? Те поне бързо ръждясваха. А милиардите ваши къщи? В какво ще превърнете планетата?