Грегъри Бенфорд: Гласът

Беше прекрасно, когато тя отправяше искане към него и той й разправяше чудесни истории. Там имаше различни книги и някои от тях се наричаха „романи!“. Това означаваше нещо ново, казваше Гласът. Един от тях тя намери в усойно и влажно подземие, което беше достатъчно тъмно, но очевидно това бе неизбежно в изследванията правени от нея.

Книгите бяха познати от някакви непознати древни източници, когато изглежда е имало съперничество между Гласовете. В действителност може би дори не са били Гласове, а методи на речта, преди Стандартът да бъде открит.

Всичко това се е случило през ограничената епоха, както археологически е било определено. Времена на насилствени методи и дълга безнадеждност. Хората тогава са били разделени в съответствие с техния достъп на информация. Благодарение на добросърдечността, сега те не са осъдени на такова деление.

Но и сега, разбира се, те живеят в ограничена епоха. Гласът бе възникнал вследствие на старите интелигентни посредници, наречени компютри. Те са давали информация за поставените им задачи и постепенно хората са им поставяли все повече и повече от тях. Обединявали са се с цел да постигнат по-голямо творчество, идващо от припокриването на много гласове и са събрали нишките на обществото, в което всичко е ясно и достъпно, благодарение на Гласа.

— Какъв подарък! — рече Кент, относно мнението му за това и тя се съгласи с него. С книгите и четенето, ограничената епоха звучеше очарователно. Трепетното вълнение на битието, способно да бъде обхванато през изминалите години чрез притежанието на Гласа в ръцете ти, възможността да си избереш желаната система от знания, всичко това я запленяваше.

Тя знаеше, че Гласът е ненадминат, тъй като можеше мигновено да прескача от тема на тема или от дума на дума, която би ти харесала в някой запис. Звучеше като някаква немислимо високоинтелигентна личност, която насаме ти говори в главата. Всеки имаше достъп до него чрез вътрешен сигнал.

Клер правеше справки чрез Гласа в една от старите книги. Думите бяха трудни за следене, а тя имаше силното желание да разбере тяхното значение. Произнасянето им също бе мъчна работа, защото дори и да знаеше някоя дума, буквите, с които бе написана се подчиняваха на някакви неизвестни звукови правила.

— Какъв е смисълът на това? — често я питаше Кент и продължаваше заниманията си с нея.

Книгите разказваха, че Гласът се е появил като тяхна добавка за хората, които са били наричани „неграмотни!“ и Клер разтревожено откри, че сега всички бяха такива, с изключение на тях двамата.

Някога повечето хора са можели да четат. Но Гласът е бил по-лесен за употреба и неговото използуване започнало да се счита за по-престижно. Независимостта от подреденото в линии „печатно робство“ от мода се превърнала в универсално средство. Все пак Гласът бе в състояние да изчурулика набързо данните, от които някой се нуждае и то твърде сбито, много по-бързо от колкото времето, което хората биха употребели за да ги прочетат.

Повечето хора получават информация чрез очите си. Например в ресторанта те правят поръчка след като докоснат изображението на пилешко бутче или нещо друго. Повечето от техните развлечения могат да бъдат визуални, мирисни, тридеесови, сензорни, аморфни или реални.

Тя намираше за прелестно да притежава неизвестен и таен талант, за който приятелите й дори не предполагаха. Възнамеряваше да отиде на купон, за да им го покаже, но внезапно на Булеварда на вдишването забеляза големи букви и нещата започнаха да се усложняват.

„СХВАНА ЛИ ТОВА? МЕСО 13.20 БУ“. Кент скептично погледна бледо боядисаните червени букви върху синята стена.

— Аз правя това, за да бъда… — не се доизказа той.

— Някой го е написал ръчно — учуди се Клер.

— За себе си ли? Как?

— Никога не съм мислила, че който и да е, е в състояние да го стори. Имам предвид, че само машините са правили букви, не е ли така?

— Ти си прочела толкова исторически книги! Не каза ли, че печатащите машини са дали път на гласовите?

Клер прекара ръка над деформираните букви.

— Изглежда ми като да нарисуваш скица — отбеляза. — Като опит да имитираш машина, мисля. Да погледнеш на буквите като на малки предмети на изкуството.

— Това не е художествена изложба.

— Не е, по-скоро е послание. Може би аз мога…

Тя пазеше в чантата си своето последно откритие — дебела книга, наречена „речник“. В нея имаше много повече думи, отколкото Гласът можеше да определи и произнесе. Дълги думи, които сега никой не употребяваше и не бяха използувани толкова отдавна, че дори не се знаеше за тях. Каза й например, че в означава „в“, „на“, „при“, „до“, но не обясни защо е така.