Майкъл Бейджънт - Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Шеризе намеква и че ерцхерцог Карл (шурей на Наполеон) е бил подкупен да загуби битката при Ваграм от 1809 г. в замяна на част от съкровището на Меровингите, намерено от Наполеон в Разес. По-късно, през 1837 г, същото това съкровище е открито в едно имение на Хабсбургите. Ясно е защо са го ценели толкова много: те също са потомци на Меровингите.

Авторите явно правят аналогия с Парис, сина на троянския нар, похитил Елена, чието име на френски се пише еднакво е Париж. — Бел.ред.

Carpenter. Folktale, Fiction and Saga, p. 112.

Римското съответствие на Артемида е Диана, а другото име на Ардуина е Диана от Ардените. Там се издига огромна статуя на богинята чак до VI в., когато по нареждане на св. Вюлфило е съборена. Култът й е отъждествяван с култа към Луната и богинята често е изобразявана с полумесец. Смятана е и за покровителка на изворите и кладенците. Основаването на абатството в Орвал на място, където според преданието е имало вълшебен извор, може би е свързано с някакви остатъци от култа към Диана Ардуина (вж. Calmet. Des divinitas, p. 25).

Of Tours, Gregory. History of the Francs. B. 5.

Wallace-Hadrill. The Long-haired Kings, p. 171.

Ibid., p. 158.

Новият Константин (лат.). — Бел.ред.

Dill. Roman Society in Gaul, p. 88.

Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 171.

Сведи смирено глава, сикамбецо, прекланяй се пред онова, що си изгорил, изгори онова, пред което си се прекланял (лат.). — Бел.ред.

Основни източници за живота на Дагоберт II са: Didot. Histoire du royaume d’Austrasie. V. 3, 220, 249, 364. Folz. Tradition hagiographique. Vincent. Histoire fidelle de St Sigisbert.

Lanigan. An Ecclesiastical Histiry. V. 3, p. 101.

Lobineau, Henri. Dossiers secrets, planche N 1, 600–900. Blancassall, M. Les descendants, p. 8, tableau N 1.

Твърдението на Дьо Сед донякъде се потвърждава от онова, което се знае за живота на св. Аматус. Той си навлича омразата на Еброан, майордом на крал Тиери III, който е замесен в убийството на Дагоберт II. Отстранен е от своята епархия горе-долу по същото време, когато Дагоберт си възвръща престола. Това съвпадение едва ли е случайно — епископът сигурно е помогнал на Дагоберт да се върне от Разес и кралят, както личи, е минал през неговата епархия. В противен случай е трябвало да прекоси владенията на Тиери III, което едва ли е сторил.

Lobineau, Henri. Op. cit., planche N 2, 1500–1650. Blancasall, M. Op. cit., p. 8. Ето още едно съкровище в списъка на съкровищата намирали се някога или още намиращи в околностите на Рен Льошато.

Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 238.

Наричан в едиктите на латински Satanicum, име, идващо от храма в чест на Сатурн, издигал се някога на това място.

Wallace-Hadrill. Op. cit.

Folz. Op. cit.

Digot, A. Op. cit. V. 3, p. 370.

Твърде интересно е, че през 1899 г. Жюл Доанел, основател на Гностичната католическа църква и библиотекар в Каркасон, издава малка книжка, в която осъжда Каролингите, детронирали Меровингите (вж. Doinel, Jules. Note sur le Roi Hilderik III).

Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 246.

Ibid., p. 248.

Einhard. Life of Charlemagne, p. 81.

Paoli, M. Les dessous, p. 111.

Дагоберт II е „преоткрит“ през 1646 г. от Адриан дьо Валоа. Възстановен е в родословието на Меровингите през 1655 г. от йезуита Боландист Хеншениус в „Diatriba de tribus Dagobertus“ (вж. Folz. Op. cit., p. 33). При положение че по онова време никой не знае за Дагоберт, е странно, че още през 1629 г. Робер Дьонио го споменава в „Календар на мъчениците“, приложение към неговата „История на Жизор“ (вж. Denyau, Robert. Histoire… de Gisors).

От вестготското „plant ard“, тоест „буйна издънка“ на Меровингската лоза. — Бел.ред.

Delaude. Cercle d’Ulysse, p. 4. Смята се, че този едикт е включен във „Villas Capitanarias“, по-късно наричан „Трапас“ и издаден във връзка с основаването на манастира „Св. Мартен от Албиер“. Безрезултатно се опитахме да открием едикта. Архивът на Капетингите се пази в архивите на департамент Од. Едикта обаче го няма и там. Заинтригувани, открихме едно писмо до Жан Дьолод, в което някакъв преподавател от университета в Лил го пита откъде е получил информацията за документа. Дьолод отговаря, че указът се пази във Френския национален архив, но не е включен в каталога и той го е търсил цели два месеца, и то с помощта на архивар. Подобни архиви наистина съдържат огромно количество материали, непосочени в каталога, но Дьолод не указваше как точно да бъде издирен документът (вж. Cherisey. L’Enigme de Rennes, lettres 4, 5. 1977).