Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Тази вечер Лоран си отиде у дома разсеяна и развълнувана. Както винаги, старата й майка приготви чай със студена закуска, но Мари не се докосна до сандвича, изпи набързо чаша чай с лимон и стана, за да отиде в стаята си.

Внимателните очи на майката се спряха върху нея.

— Ти нещо разстроена ли си, Мари? — запита старицата. — Може би неприятности в службата?

— Не, нищо, мамо, просто съм уморена и ме боли глава… Ще си легна по-рано и всичко ще мине.

Майката не я задържа, въздъхна и като остана сама, се замисли.

Откакто Мари постъпи на служба, много се измени. Стана нервна. Майката и дъщерята бяха винаги добри другари. Между тях нямаше тайни. И ето че сега се появи тайна. Старицата Лоран чувствуваше, че дъщеря й крие нещо. На въпросите на майката за службата Мари отговаряше много кратко и неопределено:

— Професор Керн има у дома си лечебница за особено интересни в медицинско отношение болни. И аз се грижа за тях.

— Какви са тези болни?

— Различни. Има много тежки случаи… — Мари се мръщеше и прехвърляше разговора на други теми.

Тези отговори не задоволяваха старицата. И тя започна даже да прави странични справки, но не можа да узнае нищо освен онова, което й беше известно от дъщерята.

„Дали не се е влюбила в Керн и може би безнадеждно, без отговор от негова страна?…“ — мислеше старицата. Но веднага се самоопровергаваше: нейната дъщеря не би скрила от нея своето увлечение. И после нима Мари не е хубавичка? А Керн е ерген. И ако Мари го обикнеше, то, разбира се, и Керн не би устоял. Друга такава Мари не би намерил в целия свят… И старицата дълго не можеше да заспи и се въртеше в пухената завивка.

Не спеше и Мари. Загасила светлината, за да мисли майка й, че спи, тя седеше на леглото с широко отворени очи. Спомняше си всяка дума на главата и се мъчеше да си представи себе си на нейно място: лекичко докосваше с език устните, небцето, зъбите си и мислеше: „Това е всичко, което главата може да прави. Може да докосне устните с върха на езика. Може да мърда вежди. Да върти очи. Да ги затваря и отваря. Устата и очите. Повече нито едно движение. Не, може още да мърда малко кожата на челото. И повече нищо…“

Мари затваряше и отваряше очи и правеше гримаси. О, ако майка й я видеше в този момент! Щеше да сметне, че дъщеря й е полудяла.

После изведнъж Мари започваше да хваща раменете си, коленете, ръцете, гладеше се по гърдите, заравяше пръсти в гъстите коси и шепнеше:

— Боже мой! Колко съм щастлива! Колко много имам? Колко съм богата! И аз не знаех, не чувствувах това!

Умората на младото тяло надделяваше. Очите на Мари неволно се затвориха. И тогава тя видя главата на Доуел. Главата я гледаше внимателно и скръбно. Главата се откъсваше от своята масичка и летеше във въздуха. Мари тичаше пред нея. Керн като ястреб се спускаше върху главата. Виещи се коридори… Плътни врати… Мари бързаше да ги отвори, но те не се поддаваха и Керн настигаше главата, която свистеше, шипеше вече до ухото й… Мари чувствуваше, че се задъхва. Сърцето й бие в гърдите, честите му удари се отразяват болезнено в цялото тяло. По гърба пробягва студена тръпка… Тя отваря все нови и нови врати… О, какъв ужас!…

— Мари, Мари! Какво ти е? Та събуди се, Мари! Ти стенеш…

Това вече не е сън. Майката стои до възглавницата и с тревога милва косите й.

— Нищо, мамо. Просто сънувах лош сън.

— Ти много често почна да виждаш лоши сънища, детето ми…

Старицата си отива, въздишайки, а Мари лежи още някое време с отворени очи и силно разтуптяно сърце.

— Нервите ми за нищо вече не ги бива — тихо шепне тя и този път заспива здрав сън.

Веднъж, като преглеждаше, преди да заспи, медицинските списания, Лоран прочете статията на професор Керн за новите научни изследвания. В тази статия Керн се позоваваше върху работите на други учени в същата област. Всички тези цитати бяха взети от научните списания и книги и точно съвпадаха с онези, които Лоран по указание на главата подчертаваше през време на утринните занятия.

На другия ден, щом й се представи възможност да поговори с главата, Лоран запита:

— С какво се занимава професор Керн в лабораторията в мое отсъствие?

След известно колебание главата отговори:

— Ние с него продължаваме научните работи.

— Значи всички тези подчертавания вие правите за него? Но известно ли ви е, че всички тези работи той публикува от свое име?

— Досещах се.

— Но това е възмутително! Как го допускате?