Александър Беляев - Главата на професор Доуел

— Как се чувствувате днес? — питаше Лоран. Главата се усмихваше със сянката на усмивка и отпускаше мигли: „Добре, благодаря“.

— Как прекарахте нощта?

Същата мимика.

Лоран задаваше въпроси и ловко изпълняваше сутрешните си задължения. Провери апаратите, температурата, пулса. Записа всичко в журнала. После много внимателно изми с вода и спирт лицето на главата с помощта на мека гъба и изтри с хигроскопичен памук ушните раковини. Махна памучето, което беше увиснало на миглите. Проми очите, ушите, носа, устата — в устата и носа за целта се вкарваха специални тръбички. Приведе в ред косите. Ръцете й бързо и ловко се докосваха до главата. Лицето на главата имаше израз на доволство.

— Днес е чудесен ден — казваше Лоран. — Небето е синьо. Въздухът е чист и студен. На човек му се иска да диша с пълни гърди. Вижте как ярко свети слънцето, съвсем като през пролетта.

Ъглите на устните на професор Доуел се отпуснаха печално. Очите му погледнаха с тъга към прозореца и се спряха на Лоран.

Тя почервеня от лека досада. Като чувствителна жена Лоран избягваше да говори за всичко онова, което беше непостижимо за главата и можеше за лишен път да напомни за жалкото й съществувание. Тя изпитваше някаква майчинска жалост към главата като към безпомощно, обидено от природата дете.

— Е, да започнем — бързо каза Лоран, за да поправи грешката си.

Сутрин, преди идването на професор Керн, главата се занимаваше с четене. Лоран донасяше куп последни медицински списания и книги и ги показваше на главата. Главата ги преглеждаше. На необходимата статия мърдаше вежди. Лоран поставяше списанието върху пюпитъра и главата се унасяше в четене. Следейки очите й, Лоран свикна да познава кой ред чете и навреме да обръща страниците.

Когато трябваше да се направи отметка на полето, главата правеше знак и Лоран прекарваше пръсти по редовете, следейки очите на главата и подчертавайки отстрани с молив нужното място.

Лоран не разбираше защо главата я кара да отбелязва някои пасажи. При техния беден мимически език тя не се надяваше да получи разяснение и затова не питаше.

Но веднъж, като минаваше през кабинета на професор Керн в негово отсъствие, тя видя на бюрото му списания с направените от нея по указания на главата подчертавания. На отделен лист с ръката на професор Керн бяха преписани подчертаните места. Това накара Лоран да се замисли.

Спомнила си сега това, Мари не можа да се въздържи да не зададе въпрос. Може би главата ще успее някак да отговори.

— Кажете, защо отбелязваме някои места от научните статии?

Върху лицето на професор Доуел се появи израз на недоволство и нетърпение. Той погледна изразително Лоран, после крана, от който една тръбичка отиваше към гърлото на главата му, и два пъти повдигна веждите си. Това означаваше молба. Лоран разбра, че иска да бъде отворен забраненият кран. Не за първи път главата я молеше за това. Но Лоран си обясняваше желанието й по своему: главата очевидно иска да свърши със своето нерадостно съществуване. И тя не се решаваше да отвори забранения кран. Не искаше да бъде виновна за смъртта на главата, страхуваше се и от отговорност, и да не загуби мястото си.

— Не, не — със страх отговори Лоран на молбата на главата. — Ако отворя този кран, вие ще умрете. Аз не искам, не мога, не смея да ви убивам.

От нетърпение и съзнаване на безсилието си по лицето на главата премина спазма.

Три пъти тя енергично повдигна нагоре веждите и очите си. „Не, не, не. Няма да умра!“ — Така разбра Лоран. Тя се колебаеше.

Главата почна да мърда беззвучно устни и на Лоран се стори, че устните се опитват да кажат: „Отворете го. Отворете го. Моля ви се!…“

Любопитството на Лоран беше възбудено до крайност. Тя чувствуваше, че тук се крие някаква тайна.

В очите на главата имаше безгранична тъга. Очите молеха, умоляваха, настояваха. Сякаш всичката сила на човешката мисъл, цялото напрежение на волята бяха съсредоточени в този поглед.

Лоран се реши.

Сърцето й силно биеше, ръката трепереше, когато поотваряше внимателно крана.

Веднага от гърлото на главата се чу шипене. Лоран чу слаб, глух, скърцащ глас, треперещ и шипящ като развален грамофон:

— Благодаря… ви…

Забраненият кран пропускаше от цилиндъра сгъстения въздух. Минавайки през гърлото на главата, въздухът привеждаше в движение гласните струни и главата получаваше възможност да говори. Мускулите на гърлото и гласните струни не можеха вече да работят нормално: въздухът преминаваше с шипене през гърлото и тогава, когато главата не говореше. А пресичането на нервните клончета в областта на шията нарушаваше нормалната работа на мускулите на гласовите струни и придаваше на гласа глух и треперещ тембър. Лицето на главата изразяваше удовлетворение.