Александър Беляев: Главата на професор Доуел

Създаването на панорамни художествени платна за бъдещето е мъчна задача. Беляев съзнава това и сам формулира трудността на замисленото: Най-важната задача е да се напише занимателен, острофабулен научно-фантастичен роман за класовата борба. Тук са и контрастите на характерите, напрегнатостта на борбата, и всяческите тайни и неочакваности. Най-трудно за писателя е да създаде занимателен сюжет в произведение, описващо бъдещото общество. А нали показването на това бъдещо общество, на научните, техническите, културните, битовите, стопанските перспективи не е по-малко важно, отколкото показването на класовата борба. Писателят не винаги успява да се пребори с мъчнотиите, които носи със себе си художественото моделиране на една цялостна концепция за бъдещето, тези му творби страдат от известна рехавост в композицията и сюжета, от забележима анемичност на литературните герои.

Беляев създава и произведения, които ни връщат в далечното минало на човечеството, и постига в тях познатата ни сигурност на белетристичния рисунък. Към тях можем да отнесем ранния му роман „Последният човек от Атлантида“, който в основата си също е фантастичен и до известна степен „Скок в неизвестното“, където съзираме ясния релеф на природата в отдавна отминали геологични епохи.

Солидна група разкази (Беляев работи през цялото време и в областта на късите белетристични жанрове) е изградена върху най-неочаквани фантастични предположения: Ами ако… изчезне изведнъж земното привличане или ако измрат всички микроби на земята, какво би станало с нас? По изключително интригуващ и занимателен начин писателят разкрива твърдата логика на привични неща, показва катастрофата, която би настъпила, ако се наруши дори само един от извечните закони на природата. Разкази като „Второто пришествие“, „Нетленният мир“, „Над бездната“, „Рогатият мамут“ и много други са не само завладяващо, любопитно четиво,но и блестяща популяризация на отделни природни закони и научни теории.

Бихме могли да отделим в самостоятелна група и Беляевите заглавия, които не принадлежат към научно-фантастичния жанр. Между тях са приключенската му „Островът на загиналите кораби“, както и редица разкази, изградени върху документална основа, като „Мъртвата глава“, „Белият дивак“ и др. Естествено, в обемното литературно наследство на Александър Беляев не всичко е на еднакво художествено ниво. В някои от книгите му ще срещнем художествена неубедителност уморителни диалози, схематичност в обрисовката на персонажа, излишни дължини, наивности в директните отправки към язвите в капиталистическото общество или просто стилови несъвършенства. Но не това е определящото в творчеството на надарения художник. Много негови произведения не само издържат проверката на времето, но и днес, когато много от научните предвиждания, съдържащи се в тях, са хубава, дори привична реалност, младите читатели от цял свят четат книгите на Беляев, симпатизират на Ихтиандър и Ариел, с неотслабваща тръпка следят житейските перипетии на двамата пришълци в зловещото царство на продавача на въздух, задъхано прелистват страниците на този и завладяващ, и малко страшен роман „Главата на професор Доуел“…

И до днес най-хубавите измежду книгите на Беляев въздействуват върху младия (пък и не само върху младия!) читател, приобщават го към проблемите на науката, тревожат фантазията и търсаческия му дух, възпитават у него хуманизъм. А това е най-доброто доказателство, че творбите му не са остарели, че въпреки бурния подем на научната фантастика в съветската и в световната литература Беляев, един от основателите и забележителните представители на научната фантастика в съветската страна, издържа високата конкуренция на писателите-фантасти от края на нашия век, че той е жив глас, а не спомен в литературата.

Наташа Манолова

— Моля, седнете.

Мари Лоран се отпусна в дълбокото кожено кресло.

Докато професор Керн разпечатваше плика и четеше писмото, тя бегло разгледа кабинета.

Каква мрачна стая! Но да се занимава човек тука, е добре: нищо не отвлича вниманието. Лампата със затворен абажур осветява само бюрото, отрупано с книги, ръкописи, коректури. Окото едвам различава тежката мебел от черен дъб. Тъмни тапети, тъмни завеси. В полумрака проблясват само златните букви на подвързиите на книгите в масивните шкафове. Дългото махало на старинния стенен часовник се движи равномерно и плавно.