Александър Беляев: Главата на професор Доуел

Но в този момент се чуха стъпки от кабинета и щракане на ключ (вратата на лабораторията откъм кабинета се затваряше винаги с ключ). Лоран едва успя да затвори крана. Шипенето в гърлото на главата престана.

Влезе професор Керн.

Откакто Лоран откри тайната на забранения кран, мина близо седмица. През това време между Лоран и главата се установиха още по-дружески отношения. В часовете, когато професор Керн отиваше в университета или клиниката, Лоран отваряше крана, отправяйки в гърлото на главата малка струя въздух, за да може главата да говори с ясен шепот. Тихо говореше и Лоран. Те се опасяваха негърът да не чуе разговора им.

Разговорите им, види се, действуваха добре на главата на професор Доуел. Очите й станаха по-живи и даже скръбните бръчки между веждите се загладиха.

Главата говореше много и с желание, като че ли се възнаграждаваше за времето на принудителното мълчание.

Миналата нощ Лоран видя насън главата на професор Доуел и като се събуди, помисли: „Сънува ли главата на Доуел?“

— Сънища… — тихо прошепна главата. — Да, виждам сънища. И не зная какво повече ми доставят те: тъга или радост. Насън аз се виждам здрав, пълен със сили и се събуждам двойно нещастен. Нещастен и физически, и морално. Нали съм лишен от всичко, което е достъпно за живите хора. И само способността да мисля ми е оставена. „Аз мисля. Следователно съществувам“ — с горчива усмивка процитира главата думите на философа Декарт. — Съществувам…

— Какво виждате насън?

— Аз никога не съм се видял в моето сегашно състояние. Виждам се такъв, какъвто бях някога… виждам роднини, приятели… Неотдавна видях покойната ми жена и преживях с нея пролетта на нашата любов. Някога Бети дойде при мен като пациентка, беше си навехнала крака при слизане от автомобил. Първото ни запознаване стана в приемния ми кабинет. Сближихме се някак изведнъж. След четвъртата визита аз й предложих да разгледа сложения на бюрото ми портрет на моята годеница. „Ще се оженя за нея, ако получа съгласието й“ — казах аз. Тя приближи до бюрото и видя върху него малко огледало; като погледна в него, разсмя се и каза: „Мисля… тя няма да се откаже.“ След седмица беше моя жена. Тази сцена ми се яви неотдавна насън… Бети умря тук, в Париж. Вие знаете, аз дойдох тук от Америка като хирург през време на Европейската война. Предложиха ми катедра и аз останах, за да бъда близо до скъпия гроб. Моята жена беше чудесна…

Лицето на главата светна от спомените, но веднага помрачня.

— Колко безкрайно далече е това време!

Главата се замисли. Въздухът шипеше тихо в гърлото.

— Миналата нощ видях насън своя син. Много бих искал да го видя още веднъж. Но не смея да го подложа на това изпитание… За него аз съм умрял.

— Той голям ли е? Къде е сега?

— Да, голям. Почти на едни години с вас или малко по-голям. Завърши университет. Сега навярно е в Англия, при леля си. Не, по-добре да не виждам сънища. Но мене — продължи главата след кратко мълчание — ме мъчат не само сънищата. Наяве ме мъчат лъжливи чувства. Колкото и да е странно, понякога ми се струва, че чувствувам тялото си. Изведнъж ми се прищява да въздъхна с пълни гърди, да се протегна, да разперя широко ръце, както прави това заседял се човек. А понякога усещам подаграта си в левия крак. Нали е смешно? Макар че като лекар на вас това трябва да ви е понятно. Болката е така реална, че аз неволно поглеждам надолу и, разбира се, през стъклото виждам под себе си празното пространство, каменните плочи на пода… От време на време ми се струва, че ей сега ще почне задухът ми, и тогава съм почти доволен от своето „посмъртно съществуване“, което ме избавя поне от астмата… Всичко това е рефлекторната дейност на мозъчните клетки, свързани някога с живота на тялото…

— Ужасно!… — не се въздържа Лоран.

— Да, ужасно… Странно, когато бях жив, ми се струваше, че живеех само с работата на мисълта. Аз наистина някак не забелязвах тялото си, цял бях погълнат от научните занимания. И едва когато загубих тялото си, почувствувах от какво съм се лишил. Сега както никога през живота си аз мисля за мириса на цветята, на ароматното сено някъде в края на гората, за далечните разходки пеша, за шума на морския прибой… Аз не съм загубил обоняние, осезание и други чувства, но съм отрязан от цялото многообразие в света на усещанията. Миризмата на сеното е добра на полето, когато е свързана с хиляди други усещания: и с мириса на гората, и с красотата на догарящата заря, и с песните на горските птици. Изкуствените миризми не биха могли да ми заменят естествените. Миризма на одеколон „Роза“ вместо цвета на розата? Това така малко би ме удовлетворило, както гладния миризмата на питата без пита. Изгубвайки тялото, аз изгубих света — целия необятен, прекрасен свят на нещата, които не забелязвах, неща, които можеш да вземеш, да пипнеш и в същото време да почувствуваш тялото си, себе си. О, аз бих дал с удоволствие моето фантастично съществуване само за радостта да почувствувам в ръката си тежестта на един обикновен камък! Ако знаехте какво удоволствие ми доставя докосването на гъбата, когато сутрин ми измивате лицето. Защото осезанието е единствената за мене възможност да се почувствувам в света на реалните неща… Единственото, което мога да направя сам, е да докосна с върха на езика края на засъхналите си устни.