Александър Беляев: Златната планина

Колкото до моите „подокарване“, те не са опасни. Предвидил съм всичко. Може да ме убие само случайна повреда. Работата в лабораторията е свързана с много по-големи опасности.

Изсушихте ли се? Искате ли чай? Или да хапнете? Ей сега ще обядваме. А ето че и бурята премина.

В стаята влезе висока старица. Тя сякаш беше последна представителка на изчезващ род великани. Старицата изгледа под око Клейтън, хладно се поклони и започна да слага масата.

След нея в стаята влезе девойката. Сега тя беше с бяла блузка и пола на шотландски карета.

— Запознайте се — каза Микулин. — Елена Лор. Мистър Кейн, запален турист.

Още един човек се появи в стаята — младежът с калмицкото лице. Той беше с широка риза, препасана с колан, дълги панталони и обувки на бос крак. Това малко шокира Клейтън.

— Ефим Яковлевич Грачов. А това е нашата домакиня, готвачка, икономка и тъй нататък — Егоровна. Липсва само уважаемият й съпруг Данил Данилович Матвеев, велик ловец на зверове. От снощи е на лов и още не се е върнал.

Когато всички седнаха около масата, Микулин разказа на госта как живеят. Лор и Грачов понякога се намесваха в разговора. Клейтън слушаше и в същото време внимателно наблюдаваше тези хора, като се опитваше да определи отношенията им. Най-много го интересуваше въпросът какво място заема Лор в сърцето на младите мъже и кой от тях е избраникът й. Според Клейтън романът беше неизбежен. Затова съществуваха всички предпоставки: младостта на тримата, красотата на Лор, самотата. Може би имаше дори драма: двамата млади мъже неизбежно са влюбени в Лор, ала кой от тях е щастливецът? Микулин имаше голямо предимство: той е по-красив, шеф на тази малка община, на всичко отгоре и гениален. А Грачов? Той е интересен само с необикновената си веселост и жизнерадост. Нима нещастно влюбен може да се смее като Грачов? Но кой е, кой от тях?… Нима тези млади хора умеят така добре да владеят чувствата си? Отношенията им с Лор са еднакво приятелски. Без сянка от „ухажване“. Не й услужват на масата, както бе прието между приятелите и познатите на Клейтън, сякаш не е момиче, а техен млад другар. И тя не им обръща особено внимание. На Клейтън дори се стори, че него поглежда по-често, отколкото своите другари в работата. Това внимание можеше да му достави голямо удоволствие, но той скромно си обясни успеха с това, че тук е нов човек, а животът на „колонистите“ явно не е много разнообразен.

Обедът вече свършваше и Клейтън започна да се безпокои. Приличието изискваше да благодари на домакините за гостоприемството и да си тръгне. Трябваше да измисли някакъв предлог, за да остане колкото се може по-дълго време. Да се престори на болен — не бива така внезапно. За всеки случай Клейтън реши да подготви почвата. Той неусетно насочи разговора върху себе си и каза:

— Аз може би не се изразих съвсем точно, като се нарекох скитник по рождение. Не е така. По-скоро съм скитник по неволя. Въпросът е там, че имам странно заболяване. Англичаните май наричат тази болест скука. И само когато пътешествувам, намирам спокойствие. От време на време имам сърдечни припадъци. Понякога те бързо преминават, но се случва да ме мъчат по няколко дни… Позволете да ви благодаря… чака ме път!

Микулин и дори Лор му предложиха да остане. Клейтън за малко не се съгласи да им „погостува ден-два“, но прояви характер: вече имал готов план. Той се сбогува с новите приятели и си тръгна. Микулин, Лор и Грачов излязоха да го изпратят.

— Ако дойдете пак в нашия край, заповядайте — извика му Микулин.

— Благодаря — отвърна Клейтън, като се отдалечаваше от къщата. „Спокойно, спокойно“ — шептяха устните му.

При белия камък, недалеч от рекичката, Клейтън срещна един великан — побелял старец с убита сърна на гръб. Коланът му беше окичен с гирлянда планински яребици и дропли. На рамото му бе преметната пушка. Изглежда, това беше великият ловец Ванилин. Клейтън го гледаше почти с ужас. Старецът се спря и подложи Клейтън на истински разпит. Когато научи, че е бил вече при Микулин, той поомекна и му подаде голямата си колкото лопата ръка.

„Ама, че двойка — помисли си Клейтън, докато стискаше ръката на великана и си спомни за старицата, която прислужваше на масата. — Къде са се намерили?“

— Къде отиваш? — попита старецът. Той с всички беше на „ти“.

— В Кобдо — отговори Клейтън.

— Оттук не можеш да минеш. Върви през прохода… — И Ванилин подробно му обясни пътя.