Александър Беляев - Златната планина

— Горещо е, Джети, струва ми се, че идва буря — каза Клейтън. И наистина някъде далеч глухо избоботи гръмотевица. Планинското ехо няколко пъти повтори тътнежа. Бурята бързо приближаваше. Върховете на дърветата зашумяха и първите едри капки дъжд паднаха върху лицето и ръцете на Клейтън. Той намести раницата на гърба си и изтича под една голяма власата ела да се скрие от дъжда.

— Легни тука, Джети! — викна Клейтън, като се настани под дървото. Кучето легна, но тутакси скочи на крака и залая с подвита рунтава, отдавна неподстригвана опашка. Нещо го беше уплашило.

През шума на дъжда и боботенето на гръмотевиците Клейтън чу конски тропот. А след това от височинката на поляната изскочи златист жребец, на който яздеше момиче. Тя беше с къса пола с цвят хаки и блузка с разкопчана яка. Обута беше с кецове. Остриганата й на венец коса се развяваше от вятъра, лицето и беше зачервено от бързата езда. Девойката се усмихваше и викаше нещо. Тя профуча край Клейтън и се скри долу в гъстия върбалак. Секунда по-късно на поляната излезе млад конник — блондин, който приличаше на калмик, и весело се смееше. Той препусна с коня си, явно искаше да догони амазонката. След младежа по височината се търкаляше някаква кафява топка. Клейтън взе тази топка за голямо куче, но когато топката се приближи, оказа се, че това е малко мече. Ето защо Джети лаеше така истерично, беше подушил звяра. Но мечето не обърна никакво внимание на пудела: то догонваше ездачите. Странно, че конниците, които бягаха от мечето, се смееха толкова весело. Клейтън бързо свали от рамо пушката, но не стреля: помисли си, че може би зверчето е питомно, а конниците бягаха не от него, а от дъжда.

„Съветската Диана“, както мислено нарече Клейтън ездачката, го смая. Той най-малко очакваше да срещне в алтайските дебри такава красива жена.

Но коя е тя? И кой е този мъж? Микулин ли? Колко жалко, че Дод не му показа снимка на Микулин.

Гръмотевиците вече трещяха над главата на Клейтън, дъжд се лееше като из ведро, но той не обръщаше внимание на нищо. Спусна се по следите на ездачите. Заобиколи върбалака и видя голяма поляна, стигаща почти до една отвесна скала. До скалата имаше три дървени къщи. Над средната се издигаха метални мачти — радиостанция, както реши Клейтън.

Около къщите имаше лехи с цветя.

Наблизо имаше две плевни, зад които се виждаше нива с ръж.

„Но това е цяла ферма — помисли си Клейтън. — А къде са ездачите?“

В тази минута от вратата на къщата, над която бе издигната антената, излезе младежът. Той изтича към мачтата на антената, огледа нещо и се върна в къщата. Силна мълния раздра въздуха, с оглушителен трясък падна от небето и се удари в острите металически прътове.

„Гръмоотвод — помисли си Клейтън. — Ето кое е изплашило стария ловец.“

„Дявол да го вземе, това не е гръмоотвод, а гръмопропровод“ — съобрази Клейтън в следващата минута. Наистина мачтите и проводникът сякаш събираха мълниите от всички страни. Светкавиците следваха една подир друга. Синьо-лилаво-бялата им ивица съединяваше небето и земята и точката, където се събираха, беше острието на мачтите. Дори тук, на разстояние най-малко стотина метра от къщата, беше страшно да се стои. Но какво му беше на младежа, който стоеше под самия порой от мълнии! Въпреки гръмоотвода, мълниите се раздвояваха и смъртоносните камшици плющяха съвсем близо до младия човек. А той, като че нищо не е било, обикаляше къщата, поправяше и оглеждаше нещо. Неочаквано погледът му се спря на Клейтън. Сякаш сянка на недоволство мина по лицето му, но сетне той се усмихна и приветливо махна с ръка на Клейтън да се приближи.

Клейтън настръхнал тръгна към къщата, върху която падаха мълнии, като че ли събрани от цял Алтай.

Безполезно беше да вика, защото гръмотевиците оглушаваха. И когато се приближи, младежът само му посочи вратата. Клейтън се изкачи по стълбата. На вратата се сблъска с момичето. То беше още с мократа рокля. Момичето го погледна изумено, изтича на верандата и побягна по пътеката към къщичката с мецанин, близо до скалата. Клейтън влезе в стаята и се огледа. До прозореца имаше маса, две скамейки край стените и няколко табуретки. До другата стена — шкаф със съдини. Очевидно това беше трапезарията. Клейтън не се решаваше да седне на скамейката — беше мокър до кости. Джети също оставяше локви подире си.

Гърмът за малко утихна и скоро в стаята влезе младият мъж, който покани Клейтън.