Александър Беляев - Златната планина

— Да, нашите цели не са съвсем мирни. Затова ще ми е по-трудно да оправдая появяването си, дори ако намеря Микулин. Какво ще кажа, от небето ли съм паднал? Или да инсценирам самолетна катастрофа? Главният редактор ще се съгласи ли с такива разходи?

— Можете да разбиете цяла ескадрила самолети, ако се наложи — засмя се Дод. — Зад главния стоят хора, които ще открият неограничен кредит. Вие лично няма да сте на загуба. Веднага ще ви дам десет хиляди долара. Аз ще живея в Кобдо. Ще гледаме да установим връзка след Уландабския проход.

— Ами ако Микулин е намерил средство да добива злато и получава вътрешноатомна енергия? — попита замислен Клейтън.

— Ще съобщите за това и ще получите съответните инструкции…

Този разговор стана през май. Колко много събития се случиха за това време! Клейтън бързо се стегна за път и напусна Москва, без да гледа „Червеният мак“. Той пътува с влак, плава на параход, язди гривести планински кончета и най-сетне пое пешком. Пред очите му се разкриваше съвсем нова страна, която го порази със своята красота. Страховити, високи планини, обрасли с ела, смърч и лиственица, увенчани с вечни снегове, безброй водопади, красиви бистри планински рекички с тополи и върби край бреговете, тучни пасища… Многогласни птичи крясъци, плясък на риба в реките, простор и… самота.

Колкото по-високо се изкачваше Клейтън към Рахмановските извори, толкова по-силно ставаше вълнението му. Ще успее ли като Стенли да намери своя „Ливингстън“ и как ще посрещне Микулин неканения гост? Клейтън отдавна се беше отказал от мисълта да инсценира въздушна катастрофа. Такова начинание беше твърде сложно и рисковано. Защо да не избере прекия път и отиде при Микулин като богат американски турист, който е научил случайно, че по тия затънтени места живее руснак.

От кого е научил? Да кажем, от водача. Нима Микулин не поддържа никакви връзки с местното население. Все пак някой трябва да го снабдява с хранителни продукти.

Не беше толкова лесно да се открие Микулин. Десет дни се скита Клейтън край Рахмановските извори — горещия и студения, — срещна много болни, дошли на лечение при изворите, разпита всички, ала никой не знаеше да живее руснак на юг от изворите. Но Клейтън не падаше духом и най-сетне има щастието да срещне един стар ловец, който случайно се натъкнал в планината на отдалечена паланка. Кой живее там — ловецът не знаеше.

— За нищо на света няма да ида още веднъж — рече ловецът. — Там огън пада от небето върху къщата и тя не гори.

Но парите — многото пари — накараха ловеца да се пребори със страха и да тръгне заедно с Клейтън в планината.

Пътниците превалиха няколко планински рида със същински алпийски ливади, спуснаха се в една долина и се озоваха в края на огромно блато.

Старият ловец тръгна напред, като прескачаше от буца на буца по някаква само нему известна пътека през блатото. Клейтън го последва, удивен не толкова от ловкостта му, колкото от безстрашието: независимо от опитността му, коварното тресавище можеше всяка минута да погълне смелчагата.

Като минаха още една малка планинска верига, старият ловец се спря и каза:

— По-нататък не отивам. Да ме позлатиш, не мърдам. Вече е близко. Сега самичък ще го намериш. Върви все направо. Ще минеш покрай белия камък, завий надясно, там ще го видни Ще се връщаш ли? Ако дойдеш скоро, ще те чакам тук, да те придружа на връщане.

Ще се върне ли, и то скоро? Това Клейтън не знаеше.

— Почакай ме един ден и една нощ. Ако не се върна, върви си. Само ето какво! Минавал ли си през прохода Уландоба? В Кобдо ходил ли си? Чудесно! Иди в Кобдо и предай едно писмо. Ей сега ще го напиша.

Клейтън писа на Дод, че, изглежда, е успял да открие къде живее Микулин. Ако всичко се нареди както трябва, той ще бъде при блатото по пълнолуние след един месец. Дод може да изпрати писмо по ловеца или да дойде сам.

— Ето писмото. Ако го предадеш, ще получиш много пари и подаръци. Може би с теб ще дойде тука един господин, преведи го.

Старият ловец взе писмото, сложи го под рунтавия си калпак, кимна и седна на една буца пръст, а Клейтън продължи пътя си.

Той вървеше по южния склон на планината, защитен от северните студени ветрове.

Преваляше пладне. Жегата беше нетърпима. Джети — черният пудел, верният спътник на Клейтън във всички пътешествия — едва креташе с изплезен език, от който течаха лиги. Цареше пълно затишие. Листата на тополите дори не се поклащаха. Клейтън се спусна надолу по брега на планинска рекичка. Джети няколко пъти изтичва при реката да лочи вода.