Александър Беляев - Вечният хляб

„Не съм дал четирийсет години от живота си, за да се обогатяват от изобретението ми шепа спекуланти — пишеше професорът. — Протестирам срещу това. Но още по-силно протестирам срещу широкото разпространение на моето изобретение, преди още да съм завършил опитите си. Това не е само грубо нарушение на авторските права, но и крие опасност за обществото, тъй като «хлябът» още не е изпитан напълно като ново хранително вещество.“

— Той иска да уплаши купувачите ни — каза Кригман, когато прочете писмото. — Напразно се мъчи. Ние имаме мнението на лекарите за пълната безвредност на „хляба“ и разрешение от медицинския съвет. Всички, които ядат нашия „хляб“, са напълно здрави, благословят ни и са най-добрата ни реклама. Не, господин професоре, закъсняхте и не ще можете да провалите бизнеса ни!

Но писмото на професора направи силно впечатление на обществото. Започнаха разгорещени спорове. Правителството разбра, че е направило грешка, като е дало разрешение на акционерното дружество да търгува с „хляба“. Появата на „вечния хляб“ на пазара вече предизвика бързи промени в цените. Целият търговски и промишлен свят беше хвърлен в тревога. „Вечният хляб“ бе твърде силно средство за въздействие върху икономиката не само на страната, но и в цял свят. Това средство не биваше да се оставя в ръцете на частни лица.

И правителствените вестници доказваха необходимостта „хлябът“ да стане монопол на държавата.

Но работническите вестници не бяха съгласни. Като се позоваваха на волята на изобретателя, те настояваха „хлябът“ да бъде обявен за общо достояние и да се раздава безплатно.

Докато се водеха тези горещи спорове, в рибарското село се занизаха ред събития.

В една ранна пролетна сутрин рибарите бяха смаяни от необикновено зрелище. Из селото тичаше професор Бройер без шапка, с разрошени коси и размахвайки ръце, се запъти към новата къща на стария Ханс. Ханс току-що беше станал и се наслаждаваше на ароматно кафе със сметана в компанията на икономката си. Когато видя професора, той по стар навик почтително стана, посочи удобното кресло до себе си и каза:

— Моля, господин професоре, седнете. Искате ли кафе?

Професорът се отпусна, капнал от умора, на креслото. Той така се беше изтощил от тичането, че не можеше дума да продума и само отрицателно завъртя глава. Като си поотдъхна, Бройер попита:

— Ханс, имате ли още от „тестото“, което ви подарих?

Ханс се сепна.

— Не, господин професоре. Виновен съм. Човещина. Всички продаваха и аз продавах. А последното го загубих на рулетката.

Професорът строго погледна Ханс в очите. Старецът не издържа погледа му и отмести очи.

— Наистина ли, Ханс?

— Наистина.

Професорът стана.

— Не ви вярвам, Ханс, вече много пъти ме лъгахте. Не удържахте на думата си.

— Виновен съм, господин професоре.

Бройер нервно махна с ръка.

— Сега не ми е до извинения. Знаете ли какво сте направил, Ханс? С непослушанието си нанесохте голяма вреда и ще навредите още повече. Слушайте ме внимателно. Сега направих опити с „хляба“. И се убедих, че не бива да се яде. Кученцето, на което дадох „хляб“ една седмица преди вас, умря в страшни мъки. И ако вие не ми върнете веднага „тестото“, до последната трохичка, чака ви ужасна смърт. Ще почернеете, ще се гърчите и ще почне да ви излиза пяна от устата като на бесен. И ще умрете.

Ханс пребледня и седна в края на креслото. Смърт! Той вече беше престанал да мисли за нея, откакто се наслаждаваше на сит и спокоен живот. Да умре сега! Да не пие кафе със сметана, да остави меките кресла и пухените завивки! Не, това е ужасно!

Той погледна професора и изведнъж хитро пламъче светна в очите му.

— Ами вие, господин професоре! Нали казвахте, че също сте яли „тесто“. И вие ли ще умрете?

Бройер се смути, но веднага се овладя.

— Да, може би и аз ще умра. Но съм взел противоотрова.

— Тогава, разбира се, няма да откажете и на мене?

— Не, ще ви откажа — отряза го сърдито Бройер. — Нека извърша престъпление, но няма да ви дам противоотрова. Сам ще се накажете за престъпената дума. Ако искате да живеете, незабавно ми дайте „тестото“.

Ханс се развесели.

— Щом е така, няма какво да се прави. На никого не му се умира. Ей сега ще го донеса, господин професоре.

Той отиде в другата стая, притвори вратата, дълго се бави вътре и най-после излезе. После с тежка въздишка даде „тестото“ на професора.

Бройер надзърна в малкото котле.

— Това ли е всичко?