Александър Беляев - Вечният хляб

Когато изслуша доклада, министърът на търговията въздъхна с облекчение.

— А аз, да си призная, от любопитство и по служебно задължение хапнах от злополучното „тесто“ и когато прочетох телеграмата, през цялото време чувствувах, сякаш от този жабешки хайвер ми се развъждат жаби в корема.

Скоро се върнаха и професорите, които бяха командировани на остров Фер.

Те казаха, че са намерили Бройер много потиснат.

— Не става дума за психоза, но състоянието на нервната система на Бройер е тревожно — докладва психиатърът. — Забелязват се резки промени в настроението му, характерни за тежка неврастения. От пълна депресия той изведнъж изпада в състояние на превъзбуда. Не ни посрещна много любезно. Отказа да говори за своите опасения. Каза: „Сами забъркахте тази каша, сами си я сърбайте. Аз изпълних дълга си и предупредих за опасността. Сега правете, каквото искате и поемете отговорността върху себе си.“

Този доклад малко смути министрите. Да не беше държавният монопол! Но правителството да поеме отговорност за някаква грозяща опасност… Все пак икономическите интереси надделяха. Решено беше да не се съобразяват с телеграмата на Бройер.

Кригман, който бе успял да научи за тази телеграма, каза на Роденщок:

— Правителството ни отнема „хляба“. Какво да се прави! Все пак успяхме да си възвърнем капитала, макар и с малки проценти. Сега и да се компрометира „хлябът“, няма да ни обвинят, че ние сме отровили хората.

Пролетта донесе огорчение на Ханс: напусна го икономката, която се омъжи за един рибар от съседното село. Трудно беше на стареца да свикне отново с ергенския живот; сам да си разтребва стаята, да си готви обяд и пере дрехите. Той обикаляше селото да търси някоя вдовица или сиротиня, която да му прислужва. Но никой не искаше. Жените, както и мъжете, отдавна бяха отвикнали да работят. Независимо от разоряването, последица от кръчмите и рулетките, никой още не беше дотолкова обеднял, та да работи за другиго. Старецът трябваше да се примири с орисията си. За да не готви, той пак започна да се храни с „тесто“, което дотогава пазеше да „расте“, за да го продава.

Една топла пролетна сутрин той отвори бюфета да си гребне с лъжичка от буркана. Учуден видя, че „тестото“ се е надигнало повече от друг път и дори е преляло от съда, докато обикновено едва стигаше догоре. Той изтича в избата, където пазеше запасите, които слагаше настрана, та след време да ги продава. Там „тестото“ си беше както обикновено, почти не бе се надигнало.

Старецът се учуди и зарадва.

„Сигурно от топлото набъбва толкова бързо“ — реши той. Изгреба половин буркан тесто и си похапна сладко. Постоя на слънце, изпуши една лула и по обяд легна да си почине. Когато се събуди в два часа, пак полюбопитствува и надзърна в бюфета. Бурканът беше пълен догоре.

„Ама, че работа! Ако има сега закупвачи, може да направим търговийка“ — помисли си той, огорчен от затишието в търговията с „тесто“.

Вечерта Ханс отиде в къщата на един рибар с голямо семейство. Поговориха за туй-онуй и между другото старецът попита:

— Трябва ли ви „тесто“?

Рибарят неопределено вдигна рамене.

— Имаме още малко. Кило бих купил.

— А колко ще дадете?

— Две марки.

Ханс дори се обиди. Поговориха за ранната пролет и си тръгна.

— Две марки! — мърмореше недоволно старецът на връщане. — Хората плащат хиляди, а той — две марки. Къде ли се запиляха? Не можеш ги разбра тия граждани. Ту от ръцете ти го измъкват, ту никакви ги няма…

Огорчен от несполучливото посещение, Ханс си легна рано.

А когато се събуди сутринта и отвори бюфета, неволно отскочи от изумление. „Тестото“ не само беше преляло от буркана, но бе изпълнило цялата полица.

— Бре, че е кипнало! — възкликна старецът. — Наистина ще трябва да го давам по две марки.

Той обиколи цялото село да предлага „тесто“. Но навсякъде му отвръщаха:

— Не ни трябва.

След няколко дни всички бяха сити до гуша. Наистина от неочакваното застудяване „тестото“ попрестана да набъбва, но всяко семейство имаше съвсем достатъчно да яде цял ден.

Натежа и Ханс. Ако не бяха грижите му, щеше още повече да надебелее. Измъчваше го мисълта, че такова богатство отива на вятъра. Той не можеше и да помисли, че ще изхвърля „тесто“. И го изяждаше сам с появил се изведнъж ненаситен старчески апетит. Най-сетне почувствува, че вече не може да яде толкова много. Той едва влачеше дебелите си като диреци крака. Страдаше от задух. С мъка се довлече до съседите си. Мъжът и двете деца седяха пред вратника. Жената надничаше през отворения прозорец.