Грег Беър - Кралицата на ангелите

Мартин лежеше на кушетката, а пръстите му все още трепереха. Стана, завърза връзките на обувките си и отиде до телефона, опитвайки отново да се свърже с Карол.

— Ало! — чу се от другата страна.

Това го завари неподготвен. Прокара нервно пръсти през косата си и отвърна:

— Здравей, Карол. Обажда се Мартин.

— Очаквах да ми звъннеш. Досега бях на работа.

— Постави ме в доста конфузно положение. Карол, да го вземат дяволите… — Мартин не успя да възпре обзелото го напрежение и го остави да избие на повърхността.

— Почакай малко, Мартин. Наистина съжалявам за случилото се…

— Понякога се чудя дали ме мразиш толкова много.

— Не те мразя, но виж, сега не мога да говоря. Току-що влизам. Хайде да отложим това за друг път. Сключих договор с Майнд Дизайн в Соренто Вали. Ако искаш, ела утре да поговорим.

— Знам къде се намира. Кой корпус?

— Тридесет и първи. Рано преди обед?

— В десет.

— Не те мразя, Мартин, въпреки че не съм сигурна дали не трябва. Ще говорим утре.

Предаванията на АСИМП вече бяха загубили очарованието си и Мартин рязко угаси екрана. С известно чувство на вина установи, че треперенето на пръстите не се дължи изцяло на моралната дилема, пред която бе изправен.

В обществото на белите всеки черен е циркаджийска мечка. Понякога си мисля, че дори жена ми, която е бяла, смята така. Дали ме обича, само защото съм единственият черен американски поет, на когото е даден шанса да блесне? Най-мрачното петно е онова, оставено от историята върху душата ми. Не мога да я обичам. Аз гледам на нея с белязани очи.

Ричард Фетъл се върна в апартамента си в Сенките към седем часа, като преди това изкачи безбройните стъпала от напукан цимент, които водеха към вратата му. Отметна настрани плътната маса от пожълтели бананови листа и излезе на площадката на втория етаж. Пъхна протрития от употреба месингов ключ в ключалката и отвори, после отегчено се обади на домашния си секретар:

— Аз съм. Сам съм.

— Добре дошъл у дома — изграчи десетгодишната машина от ръба на опушената камина.

„Нито веднъж не можа да ме познае сам“ — помисли си той.

Полицията не се беше отбивала днес. Само съседите, които бяха загрижени за съдбата на своя събрат.

Направи си чаша кафе и седна в стола, който бе изработил сам. После погледна към клипборда и отбеляза в него няколко страници от Вестника на Сенките, които искаше да прочете после. Чудеше се какво ще прави довечера. Не изпитваше глад, но тялото му се нуждаеше от храна. Беше потиснат от историята, която бе разказвал през целия ден, но най-вече от собствените си мисли. „Стига с тия глупости, копеле такова“ — заповяда си мислено той.

Облегна се назад и отпусна ръце върху подлакътниците. Защо, по дяволите, го бе направил? Мадам Дьо Рош го смяташе за естествен. Може би беше вярно, че гениалността на Емануел го бе превърнала в жертва. Тя се бе пръснала като балон с вредни газове, които тровеха въздуха. „В това има поезия“ — помисли той, но веднага реши, че е нещо, с което не си струва да се занимава човек. Може би беше крайна форма, преминала далеч зад границите, установени от човешкия морал. Може би тъкмо това бе целта му през цялото време и той бе търсел начина, по който да я постигне. Може би действията му съвсем не бяха налудничави, а напротив — плод на внимателно разработен план. Е, тогава по-добре да бе убил и себе си, защото сега просто нямаше живот за него. Защо обаче толкова много хора? Едно единствено убийство бе достатъчно за насилствена терапия, от която личността му щеше да изчезне. Да, може би тъкмо това бе пожелал да направи. Като някои от големите учени на миналото да експериментира върху себе си, за да види дали биха могли да го заличат. Ричард продължи да витае в мислите си, клепачите му се притвориха. „Аз съм прост човек с елементарни нужди. Не може ли да ме оставят най-после на спокойствие? Искам да забравя всичко това.“

Ала забравата беше невъзможна. Почувства силен импулс да отвори мрежата Литвид и да се потопи в нея, но устоя на това желание. Достатъчно беше, че знае. Извършителят на масовото убийство най-вероятно беше човекът, от когото Ричард се възхищаваше най-много.

— Някой идва — прекъсна го машинният секретар. Толкова хора го посещаваха, а машината никога не можеше да определи дали да изрази загриженост, или не.

Звънците на вратата, които бяха на повече от век, издадоха познатия гърмящ звук. Толкова отдавна никой не ги бе използвал, че Ричард си представи как от тях се сипе прах. След това стана и надникна прегърбен през шпионката. Пред вратата му стоеше жена с дълга черна коса и стискаше в ръка платнена чанта. Беше Надин Престън.