Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Казаха ми, че се гордеете с факта, че сте парвеню, Формейл.

— Да. Взех за пример първия Пристейн.

— Наистина?

— Ще си спомните, че той се е гордял с натрупването на началното богатство на фамилията, извършено на черния пазар по време на Третата световна война.

— Било е през Втората световна война, Формейл. Но лицемерите от клана ни никога не го признаха. Фамилията ни тогава се е казвала Пейн.

— Не знаех.

— А каква беше Вашата жалка фамилия, преди да я промените на Формейл?

— Тя беше Пристейн.

— Наистина? — зловещата усмивка на властелина показа, че ударът е приет. — Вие претендирате за връзки с нашия клан?

— Ще претендирам, когато дойде моментът.

— А от каква степен?

— Да го наречем… кръбна връзка

— Колко интересно. Забелязвам у Вас известен интерес към кръвта, Формейл.

— Без съмнение фамилна черта, Пристейн.

— Харесва Ви да бъдете циничен — каза не без цинизъм Пристейн, — но говорите истината. Ние винаги сме имали огромна слабост към кръвта и парите. Това е наш порок. Признавам го.

— И аз го споделям.

— Страстта към кръв и пари?

— Да, действително. Дори доста страстно.

— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие?

— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие!

— Формейл, Вие сте един млад мъж, който много ми допада. Ако не бяха Вашите претенции за връзка с нашия клан, щях да Ви приема.

— Закъсняхте, Пристейн. Аз вече Ви приех. Пристейн взе ръката на Фойл.

— Трябва да Ви представя на дъщеря си, лейди Оливия. Ще ме последвате ли?

Те минаха през салона за приеми, Фойл триумфираше вътрешно: „Той не знае. И никога няма да разбере.“ После дойде съмнението: „Но никога няма да узная, ако ме е открил. Той е сякаш от закалена стомана. Би могъл да ме научи на доста неща в областта на самоконтрола.“ Познати лица поздравяваха Формейл.

— Прекрасна измама сте направили в Шанхай.

— Чудесен карнавал в Рим, нали? Чухте ли за пламтящия човек, който се появил на Испанската стълба?

— Търсихме Ви в Лондон.

— По какъв възхитителен начин се появихте — обади се Хари Шеруин Уилямс. — Надминахте всички ни. Господи. Накарахте ни да се почувстваме като проклети новобранци.

— Забравяте се, Хари — каза студено Пристейн, — знаете, че не всичко е позволено в моя дом.

— Съжалявам, Пристейн. Къде е сега циркът, Формейл?

— Не зная — каза Фойл, — един момент.

Множеството се събираше и с усмивки на симпатия очакваше следващите лудории на Формейл. Той извади платинения си часовник и отвори капака, на скалата се показа лице на камериер.

— А-а… каквото и да е името ти… Къде се намирате сега?

Отговорът беше с тъничък и слабичък глас.

— Вие дадохте заповед да създадем Ваша постоянна резиденция в Ню Йорк, Формейл.

— О! Така ли заповядах? И?

— Ние купихме катедралата Сент Патрик, Формейл.

— И къде е това?

— Старият Сент Патрик, Формейл. На Пето авеню и това. Което някога е било Петдесета улица. На това място установихме цирка.

— Благодаря Ви — Фойл затвори платинения часовник. — Моят адрес е старият Свети Патрик, Ню ЙорК. Има и едно хубаво нещо, което може да се каже за обявените вън от закона религии… Те поне са построили достатъчно големи храмове, за да могат да приютят цирк. Оливия Пристейн беше седнала на трон, заобиколена от почитатели. Тя беше Снежната дева, Ледената принцеса с коралови очи и коралови устни, властна, недостижима, прекрасна. Фойл я погледна веднъж и сведе очи, смутен пред слепия й поглед. Които можеше да възприема само електромагнитни вълни и инфрачервена светлина. Сърцето му заби по-бързо.

„Не бъди глупав! — мислеше отчаяно той. — Контролирай се. Това може да се окаже опасно…“

Представиха го. Тя се обърна към него с ясен сребрист глас, подаде му тънка, студена ръка, но тази ръка сякаш предизвика у него удар от електрически ток. Това бе началото на взаимно влечение.

„Но как? Тя е символ. Принцесата на мечтите… Недостижимата… Контрол!“

Той водеше такава сложна вътрешна борба, че не успя да забележи как бе изоставен, грациозно и равнодушно. Не можеше да повярва. Той стоеше и зяпаше като дръвник.

— Какво? Все още ли сте тук, Формейл?

— Не мога да повярвам, че мога да бъде изоставен, лейди Оливия.

— Едва ли е така, но ми се струва, че пречите на моите приятели да се приближат.

— Не съм свикнал да ме пренебрегват. („Не. не. Съвсем погрешно?“) И най-малкото някой, който желая да ми бъде приятел.

— Не ставайте досаден, Формейл.