Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

Следобед бе определен час за лечебен труд. Във всяка килия светваше екран и пациентът пъхаше ръце в рамката му. Болният виждаше в три измерения и усещаше предаваните обекти и предмети. Пациентът кроеше болнични униформи, шиеше ги, произвеждаше кухненски прибори, приготвяше храна. Макар че в действителност не докосваше нищо, движенията му се предаваха в помещението, където работата се изпълняваше чрез дистанционно управление. След този кратьк час на облекчение отново настъпваха тъмнина и тишина.

Но понякога, веднъж или два пъти седмично, се чуваше глух бумтеж на далечна експлозия. Сътресението от нея бе достатъчно, за да откъсне Фойл от мислите за отмъщение, които се трупаха по време на дългата тишина. Той нашепваше въпроси към невидимите фигури около него в санитарната служба.

— Какви са тези експлозии?

— Експлозии?

— Избухвания са. Чувам ги, далече са.

— Джонтират при Дявола.

— Какво?

— Джонтират при Дявола. На някого му идва до гуша. И повече не понася. Скача при черния Дявол.

— Иисусе!

— Не зная къде са. Не зная къде отиват. Черен скок в неизвестността и ние ги чуваме в планините. Буум! Дяволски джонтъри.

Беше в ужасно състояние, но с разум. Тъмнината, тишината и еднообразието разстройваха чувствата и носеха отчаяние. Самотата беше непоносима. Пациентите, погребани в болницата затвор Гуфр Мартел, чакаха с нетърпение сутрешната санитарна служба заради шанса да прошепнат дума и да чуят дума. Но тези моменти не бяха достатъчни и отчаянието настъпваше. Тогава се чуваше поредната далечна експлозия.

Понякога страдащите мъже се спречкваха и тогава започваха свирепи схватки в санитарната. Прекратяваха ги очилатите пазачи и в сутрешната лекция включваха част от моралната проповед за Добродетелността и Търпението.

Фойл знаеше записа наизуст — всяка дума. Всяка пауза и щракване на лентата. Втръснаха му гласовете на лекторите: Всезнаещия баритон. Бодрия тенор. Доверителния бас. Научи се да се абстрахира от терапевтичното еднообразие и да изпълнява терапевтичните задължения механически, но въпреки това не му беше по силите да издържи безкрайните часове на самота. Само гневът не достигаше.

Загуби представа за броя на дните. Вече не се опитваше да шепне в санитарната. Мислите му се разстроиха и започнаха да блуждаят Представяше си отново, че е на борда на „Номад“ и води борба за оцеляване. Загуби дори тази илюзия и започна да потъва дълбоко и все по-дълбоко в утробата на тишината, тъмнината и дълбокия сън.

Имаше плуващи сънища. Изведнъж чу гласа на ангела. По-късно той тихо му запя. Третия път го чу да говори: „О, Боже…“ и „Боже проклети!“, и „О…“ със сърцераздирателни нотки.

Той потъна в бездната, слушайки нашепването на ангела.

„Има начин да се спасиш — мълвеше ангелът в ухото му, приятно и нежно. Гласът му беше мек и топъл, и все пак гневен. Това бе гласът на един гневен ангел. — Има път за спасение.“

Ангелът шептеше на ухото му от неизвестна посока и внезапно, с логиката на отчаянието, му дойде наум, че има път за спасение от Гуфр Мартел. Глупак е бил да не се сети досега.

— Да — гракна той. — Има път за спасение.

Чуха се мека въздишка и тих въпрос.

— Кой е там?

— Аз, само аз — каза Фойл. — Ти ме познаваш.

— Къде си?

— Тук. Където винаги съм бил.

— Но тук няма никой. Аз съм сама.

— Трябва да ти благодаря, че ми помагаш.

— Да чувам гласове е лошо — промърмори ядовитият ангел. — Това е първата стъпка към безвъзвратния край. Трябва да прекъсна.

— Ти ми показа пътя за спасение. Дяволското джонтиране.

— Скокът в тъмата! Боже мой, това трябва да е истина. Ти говориш на жаргон. Трябва да си истински. Кой си ти?

— Гъли Фойл.

— Но ти не си в моята килия. Дори не си наблизо. Мъжете са в северната част на Гуфр Мартел. Жените са в южната. Аз съм в Юг-900. Къде се намираш ти?

— Север-111.

— На четвърт миля от тук. Но как можем… Боже мой! Разбира се! Това е линията на шепота. Винаги съм мислила, че това е измислица, но се оказа истина. И сега работи.

— Аз тръгвам — прошепна Фойл. — Черният джонт.

— Фойл, послушай ме. Забрави дяволския джонт. Не унищожавай това. То е чудо.

— Кое е чудо?

— Тази акустична игра на природата в Гуфр Мартел. Получава се в подземните пещери. Игра на ехото, проходите и шепнещите галерии. В Старите времена са го наричали Линия на шепота. Никога не съм вярвала. И никой не е мислил, че е истина, но ето, че е действителност. Ние разговаряме един с друг по Линията на шепота. Никой освен нас не може да ни чуе. Можем да говорим, Фойл. Можем да градим планове Може би ще успеем да избягаме.