Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Какво става тук?

— Аз… — камериерът погледна Фойл учудено — нещо не е ли наред, мистър Формейл?

— Как ме наричаш, човече?

— С името Ви, сър!

— Името ми е… Формейл? — Фойл се размърда в леглото. — Не, не е. То е Фойл. Гъли Фойл. Това е името ми. Камериерът прехапа уста.

— Един момент, сър… — той пристъпи навън и повика някого.

Красиво момиче, облечено в бяло, влезе тичешком в стаята и седна на ъгъла на леглото. Тя взе ръката на Фойл и надникна в очите му. Лицето й бе разстроено.

— Скъпи, скъпи, скъпи.-. — шепнеше тя. — Нали няма да започнеш всичко това отново? Докторът се закле, че вече си го преодолял.

— Какво да започна отново?

— Цялата тази безсмислица за Гъливер Фойл, за това, че си обикновен космонавт и…

— Но аз съм Гъли Фойл. Това е името ми, Гъли Фойл.

— Сладък мой, не е. Това е само една самоизмама, с която живееш от няколко седмици. Тя е резултат от преумора и прекаляване с пиенето.

— Аз цял живот съм Гъли Фойл.

— Да, зная, мили. Така ти се струва, така виждаш нещата сега. Но не си. Ти си Джофри Формейл, Джофри Формейл. Ти си… о, какъв ли смисъл има да ти обяснявам? Облечи се, любов моя. Трябва да слезеш долу. Офисът ти е запустял.

Фойл позволи на камериера да го облече и се спусна по стълбата като в мъгла. Красивото момиче, което очевидно го обожаваше, го преведе през гигантски кабинет, отрупан със стативи и недовършени картини. Заведе го в широка зала, изпълнена с бюра, папки, бележници. секретари и офис-оборудване. Влязоха във висока лаборатория, обзаведена със стъкло и хром. Горелки пламтяха и съскаха, ярки и цветни течности кипяха и преливаха, чувстваше се приятен аромат от интересни химикали и странни експерименти.

— Какво е всичко това? — попита Фойл.

Момичето настани Фойл на тапициран стол зад огромно бюро, покрито с книжа, с надраскани по тях интересни знаци. На някои от тях Фойл видя името Джофри Формейл, изписано чрез внушителен авторски подпис.

— Има някаква глупава грешка — започна Фойл. Момичето го прекъсна:

— Ето го и доктор Реган Той ще ти обясни. Представителен джентълмен с приятни маниери се приближи до Фойл, измери пулса му, провери очите му и кимна доволно.

— Добре — каза той — Чудесно. Близо сте до пълното възстановяване, мистър Формейл. Сега ще ме изслушате за момент, нали?

Фойл Кимна

— Вие не си спомняте нищо от миналото. Имате само една фалшива памет. Преуморен сте. Вие сте важна личност и вече има толкова много запитвания за Вашето състояние. Започнахте да се напивате тежко преди месец. Не, не, няма смисъл да отричате Вие пиехте. И загубихте връзка с реалността.

— Аз…

— Успяхте да се убедите, че не сте прочутият Джеф Формейл. Един глупав опит да избегнете отговорностите. Внушихте си, че сте един обикновен космонавт на име Фойл. Гъливер Фойл, нали? С един странен номер…

— Гъли Фойл. АS 128/127:006. Но това съм аз. Това…

— Не сте Вие. Това сте Вие — доктор Реган посочи обширните офиси, които се виждаха през прозрачната стъклена стена. — Можете да възвърнете истинската си памет, ако се разтоварите от старата. Цялата тази великолепна реалност е Ваша, ако ние успеем да Ви помогнем да се отървете от съня за космонавта.

Доктор Реган се наведе напред, неговите огледални очила блестяха хипнотизиращо:

— Предайте ми тази Ваша лъжлива памет в детайли и аз ще успея да я унищожа. Къде си представяте, че напуснахте кораба „Номад“? Как се спасихте? Къде си представяте, че е сега „Номад“?

Фойл се развълнува пред романтичната сцена, която беше на път да го заблуди.

— Струва ми се, че напуснах „Номад“ в… — той изведнъж спря.

Дяволско лице се взираше в него от отражението на очилата на доктор Реган — ужасна тигрова маска с надпис „Номад“ на обезобразеното чело. Фойл се изправи.

— Лъжец! — изръмжа той — Аз съм истински. Това тук е измама. Случилото се с мен е истина. Аз съм истински.

В лабораторията влезе Сол Дейджинхам.

— Достатъчно. Прекратете! — нареди той. — Пълен неуспех.

Провалилият се театър приключи. Актьорите тихо изчезнаха, без да погледнат Фойл. Дейджинхам дари Фойл с мъртвешката си усмивка.

— Труден си, нали? Ти си наистина уникален. Казвам се Сол Дейджинхам. Имам пет минути за разговор. Ела в градината.

Градината на спокойствието се намираше на върха на сградата на Клиниката и беше триумф на терапевтичното планиране. Всяка перспектива, всеки цвят, всяко очертание беше решено така, че да внесе успокоение, да смекчи страстите, да стопи гнева, да изпари истерията, да донесе меланхолия и успокоение.