Алфред Бестър - Унищоженият

Мери се изправи.

Мери Нойс напуска сцената.

Седни си на мястото, надзъртачке. Защо мислиш, че те повиках? Ще останеш тук с момичето. Не бива да е само. Вие двете можете да спите в спалнята. Аз ще се настаня в кабинета.

Поспри малко, Линк. Много си припрян. Май нещо си притеснен. Я да видим дали няма да се намери някаква пролука към мислите ти?

Слушай…

Не, не може да бъде, мистър Пауъл! — Мери избухна в смях. — Значи това било. Нужна съм ти като компаньонка на момичето. Сякаш сме в деветнайсети век. Векът, към който принадлежиш, Линк. Абсолютно атавистичен.

Отхвърлям това обвинение като чиста лъжа. В изтънчените среди съм известен като напредничав…

И какво още виждам? О, Рицарите на кръглата маса. Сър Галахад Пауъл. А отдолу има някакъв друг образ. Аз…

Изведнъж спря да се смее и пребледня.

Какво изрови?

Забрави го.

О, хайде де.

Забрави го, Линк. И не се опитвай да надзърташ. Щом сам не можеш да стигнеш до него, по-добре да не го научаващ от втора ръка. Особено пък от мен.

За миг я изгледа учудено, после сви рамене.

Тъй да бъде, Мери. Да започваме работа тогава.

Обърна се към Барбара Д’Кортни и каза:

— Помощ, Барбара.

Моментално тя се изпъна като струна върху подиума и се ослуша. Той започна да дълбае нежно. …Усещане на топли завивки. …Неясен глас я зове…

Чий е този глас, Барбара?

Дълбоко в предсъзнанието си тя отговори:

— Кой е?

Един приятел, Барбара.

— Няма никой. Никой. Сама съм.

Наистина беше сама, тичаше по един коридор, блъсна някаква врата и се втурна в орхидеената стая, и видя…

Какво, Барбара?

— Един мъж. Двама мъже.

Кои са?

— Вървете си. Моля ви да си вървите. Не обичам да чувам гласове. Един глас крещи. Крещи в ушите ми…

И тя крещеше, докато изпълнена с ужас се опитваше да избяга от някаква неясна фигура, която искаше да я хване и да й попречи да стигне до баща си. Обърна се и направи кръг…

Какво прави баща ти, Барбара?

— Той… Не. Вас ви няма тук. Ние сме само трима. Татко, аз и…

Неясната фигура я хваща. Мярва се лицето му. Нищо повече.

Погледни още веднъж, Барбара. Изваяна глава. Широко разположени очи. Малък изящен нос. Малка чувствена уста. Като рана. Това той ли е? Вгледай се в образа. Той ли е?

— Да. Да. Да.

След това всичко изчезна.

Тя отново коленичи, като кукла, неподвижна, безжизнена.

Пауъл изтри потта от лицето си и заведе момичето до подиума. Беше потресен… дори повече от Барбара Д’Кортни. Нейната истерия донякъде смекчаваше шока. Той наново преживя целия ужас, нейния ужас, нейната мъка, гола и беззащитна.

Това беше Райх, Мери. И ти го видя, нали?

Не можах да издържа до края, Линк. Избягах. Сигурен съм, че беше Райх. Само не ми е ясно как, по дяволите, е убил баща й. Какво оръжие е използвал? Защо старият Д’Кортни не е оказал съпротива, не се е защитил? Още веднъж трябва да опитам. Съжалявам, че трябва да я подложа на това…

АЗ пък съжалявам, че себе си трябва да подлагаш на това.

Принуден съм.

Пое дълбоко дъх и каза:

— Помощ, Барбара.

Тя пак се изпъна като струна върху подиума и се ослуша. Този път се вмъкна бързо.

Спокойно, мила. По-полека. Имаме много време.

— Пак ли вие?

Помниш ли ме, Барбара?

— Не. Не. Не ви познавам. Оставете ме.

Но аз съм част от теб, Барбара. Заедно тичаме по коридора. Заедно отваряме вратата. Става много по-лесно, когато сме заедно. Ние си помагаме.

— Ние?

Да, Барбара, ти и аз.

— Но тогава защо не ми помагате сега?

Как да ти помогна, Барбара?

— Вижте баща ми! Помогнете ми да го спрем. Спрете го. Спрете го. Помогнете ми да викам. Помогнете ми! За бога, помогнете ми!

И пак коленичи, като кукла, неподвижна, безжизнена.

Пауъл усети една ръка под митницата си и едва сега осъзна, че той самият не би трябвало да е на колене. Тялото пред него бавно изчезна, орхидеената стая изчезна и Мери Нойс се мъчеше да го вдигне на крака.

— Този път първо теб — каза тя мрачно.

Той поклати глава и се опита да помогне на Барбара Д’Кортни. Свлече се на земята.

Е, добре, сър Галахад. Успокой се.

Мери вдигна момичето и го заведе до подиума. После се върна при Пауъл.

Сега готов ли си за помощ или смяташ, че това те прави по-малко мъж.

Мъжествен е по-точната дума. Не си губи времето да ми помагаш. Това, от което имам нужда, е мозъчна сила. Всичко пропадна.