Игор Бунич - Касапницата в Чечения

Но после, очевидно усетил се, че заместниците му едва ли биха могли да издават заповеди през неговата глава, Ерин намеква, че щурмът е бил импровизация на командира на „Алфа“ генерал Гусев. А след това изтърсва, че изобщо не е имало никакъв щурм, а става дума за „изтласкване на чеченците“. И накрая министърът прередактира своя отчет по следния начин: „Щурм нямаше. Имаше само движение на спецчастите, които освободиха някои от второстепенните сгради на територията на болничния комплекс.“

После тримата се разтичват да осигурят на Басаев автобуси за завръщане в Чечения. Ичкерийският полковник поискал автобусите непременно да са с меки седалки и пердета на стъклата.

Във ведомствата на Егоров, Ерин и Степашин такъв разкош, естествено, не може да се намери. В края на краищата с автобусите ги снабдява някаква търговска фирма, пожелала да остане анонимна. Впрочем някои твърдят, че тези автобуси били паркирани на изхода на Будьоновск още от 14 юни. Охранявали ги трима войници с маски.

Но и това също няма голямо значение…

Плесницата, която Москва получава в Будьоновск, е толкова звучна и унизителна, че не оставя никого равнодушен. Включително и Държавната дума, която единодушно гласува недоверие на правителството и кръвожадните „силоваци“.

Поставен отново пред избора — да стреля ли с танкове по парламента или да прогони опозорилите се в Будьоновск министри — президентът се спира на второто. Макар че никак не му се иска.

За напрежението в тази атмосфера допринася и генерал Грачов. Страшно доволен, че е останал в сянка, министърът на отбраната заявява в поредното си интервю по адрес на „Алфа“: „Могло е всичко там да се извърши по-грамотно, с най-малки загуби и най-главното — да не се дава възможност на бандитите да заминат. А са действали бездарно, много бездарно!“ Това мнение Грачов изразява тъкмо в деня, в който „Алфа“ погребва своите убити в Будьоновск бойци. Грачов винаги се е отличавал с висок усет за тактичност. Разярените „алфовци“ не пропускат да напомнят на министъра на отбраната колко пъти той ходи в Чечения и колко хора вече са загинали там, а нищо не е постигнал. Прилича ли му да обвинява другите в бездарие?

Под съпровода на тези пререкания президентът уволнява Ерин, Степашин и Егоров.

Егоров много остро реагира на започналите преговори с Чечения, възприел края на войната като лична обида. Той призовава войната да продължи до победен край и дори в интервю за един кубански вестник изразява готовност да се включи като „контра-терорист“ във въоръжените сили, за да се сражава срещу Дудаев до последна капка кръв. Разбира се, той нищо не рискува, убеден, че за „контратерорист“ няма да го вземат, поради което, както винаги, зове на бой до последна капка чужда кръв.

Скоро обаче Ерин е назначен за заместник-директор на Външното разузнаване. Обществеността посреща тази вест със смях. У нас винаги отначало се смеят, а после плачат.

Подир него изплува и Егоров. Оказва се, че президентът е назначил бившия миннац за председател на Съвета по въпросите на казачеството при президента на Руската федерация, а малко по-късно го прави свой помощник по въпросите на националностите и регионалната политика. Така че, очаквайте нахлуване още някъде.

Засега все още само на Степашин не са му намерили подходящо местенце. Той е резерва. Много му е обиден Елцин за получената от ФСБ „дези“, че Дудаев имал готовност да бяга в Турция.

Всичко това показва най-вече колко се е стеснил кръгът от хората, на които президентът, по известни само на него причини, кой знае защо смята, че може да се доверява.

Изхвърлени от вълната на демокрацията на висши и най-важни държавни постове вместо на бунището, тези хора дори не трябва да бъдат определени като „некомпетентни“ или „непрофесиона-листи“.

Те просто са клоуни, играещи една подир друга кървавите буфонади върху тялото на нашата умираща страна. Вгледайте се по-внимателно в техните лица и сами ще се убедите в това.

Но ще се убедите и колко бързо деградира всичко. Защото, ако през октомври 1993 година президентът доста умело действа с „меча и ножовете“ си, през декември 1994-та той вече е взел железен лост, който за щастие се оказва твърде тежък за него.

Какъв ли инструмент ще му дотрябва следващия път, за да доразруши докрай Русия?

Санкт-Петербург,

август 1995 година

© 1996 Игор Бунич

© 1997 Христо Троански, превод от руски