Игор Бунич - Касапницата в Чечения

Никой не може да обясни заради какво са били осакатени съдбите на неколкостотинте хиляди руски жители на Грозни, избягали от Грозни и останали без близки, без жилища и имущество. Възможно е по такъв хитроумен начин да се е извършвала тяхната депортация, за да бъде Ичкерия на Дудаев не само независима, но и еднонационална. И за да не му се навират с разни глупости от Москва, както в прибалтийските страни. Няма вече руснаци, няма за какво да го притесняват!

На всички тези въпроси дава отговор може би единствен само Шахрай — при показанията си на изслушванията за Чечения в Конституционния съд. Той казва, че нахлуването е било необходимо, за да бъде изпреварен Дудаев, който възнамерявал да нахлуе в Русия. И прилага към твърдението си някакъв документ, съдържащ дудаевски аналог на плана „Барбароса“. Смаяният съд признава, че ВСИЧКИ УКАЗИ НА ПРЕЗИДЕНТА СА КОНСТИТУЦИОННИ, като извършва по този начин за трите непълни години от съществуването си второ престъпление пред Русия.

Първото е, когато Конституционният съд, председателстван от Валерий Зоркин, не допуска да бъде призната КПСС за престъпна организация, спасява „златото на партията“ в чуждестранните банки и обрича страната на конвулсии, продължителността на които може да се определи като временна.

Второто е сега, когато, председателстван от Туманов, съдът създава прецедент, даващ на президента правото да засипва с бомби и снаряди територията на Русия както намери за добре, дори и да е много неразположен.

От всичко това може да се направи един не много утешаващ извод.

Създадената от гения на Ленин и Сталин страшна машина, работеща само с гориво от човешки трупове, изобщо не е престанала да функционира в свободна Русия. Тя само леко е променила цвета си — на някои места червеното е подменено с розово, на други — с кафяво. И леко е позалиняла, но предишният й апетит е останал. Тази машина обича да ни убива — и поединично, и всички заедно. Свещеника Мен — с брадва. Журналиста Холодов — с бомба. Телевизионния водещ Листев — с изстрел в тила. Банкера Кантор — с нож. Предприемача Кивилиди — с отрова. А хиляди други руски граждани (чеченци и руснаци) — с бомби, снаряди и напалм. Машината набира обороти и на нея й е нужно все повече гориво — нашият живот и животът на децата ни.

Дотолкова сме се увлекли в абстрактни разсъждения, че забравяме тримата главни герои на тази книга: Егоров, Ерин и Степашин. Същите, които така храбро са започнали войната в Чечения и които капризната съдба отвежда в Будьоновск, където всъщност се слага край на военните действия. Засега!

Веднага след като започват преговорите между Черномирдин и Басаев, тази „тройка“ 53 53 Намек за най-малката организационна структура в НКВД по Сталиново време — „тройката“, „тричленка“ изпълнявала преди всичко масови убийства. — Бел. прев. замисля нов фарс на тема: „Кой е издал заповед за щурма, при който загинаха много заложници.“ Идеята е замислена, изглежда, за да демонстрират пред президента своята верноподаност, тъй като всички знаят, че заповедта за щурма е издадена лично от Борис Елцин още преди да излети за Халифакс.

В тази игра с удоволствие се включват и средствата за масово осведомяване, които по своите канали и от вестникарските страници задават въпроса „Кой е издал заповедта за щурма?“.

И тъй като Ерин, Степашин и Егоров вече са дали да се разбере, че с готовност ще прикрият с телата си особата на държавния глава, цялата ярост на общественото мнение, разпалена от сцените с неспирните погребения в Будьоновск, се насочва срещу тях. Сега предстои да се изясни кой от тримата конкретно е издал заповедта.

Понеже за номинално старши се смята Егоров (нали е ръководител на „извънредния щаб“), първо се обръщат към него.

Миннацът отговаря, че като цивилен човек той нямал право да издава никакви заповеди, освен на подчинените си от своето министерство, които естествено не са участвали в щурма.

Но точно по същия начин и Степашин заявява, че в Будьоновск никой не му се е подчинявал освен секретната агентура, която не би могла да щурмува никого.

И тогава всички погледи се насочват към нещастния армейски генерал Виктор Ерин. Объркалият се министър на вътрешните работи, който не може като лукавите си колеги да уверява обществеността, че никой не му се подчинява, първоначално не измисля нищо по-добро, освен да натопи своите заместници Абрамов и Егоров (еднофамилник на миннаца).