Дино Будзати - Големият портрет

— Кучета ли имате тук?

— Имахме. Две кучета вълча порода. Но не можахме да ги задържим. Щом дойдоха тук, изпаднаха в страшна възбуда!

— Лаеха ли?

— Не, не лаеха и това е чудното. По-скоро виеха. Все напираха да отидат горе.

— Къде горе?

— Бог знае къде. Нагоре по скалите, ей там… Накрая трябваше да ги махнем оттук.

— Само тези две кучета ли, или и други?

— Изглежда, че тук с всички кучета става така. Един ден сержант Интроци доведе едно куче лисичар и то веднага започна да вие към скалите и едва ли не побесня…

В този момент се чу моторът на автомобил, който изкачваше последната стръмнина. Погледнаха навън. Пристигаше колата с госпожа Стробеле.

Олга Стробеле донесе весело настроение и жизненост. Беше на двайсет и осем години, стройна, с червени коси и бяла, осеяна с лунички кожа, продълговати бадемовидни очи, месести устни, едновременно приканващи и надменни, дръзко, весело и предизвикателно лице, тънка талия, силни и хубави крака. Красива, самоуверена жена, по която хората по улицата се заглеждаха.

Щом видя Измани, възкликна:

— Вие едно време, преди единайсет години, не преподавахте ли в „Томазео“?

— Да, откъде знаете? В този лицей преподавах четири години алгебра.

— Ах, хитрец такъв! Я ме погледнете! Лицето ми не ви ли говори нещо?

— Да, струва ми се… Аз съм лош физиономист… освен това вие, жените, непрекъснато се променяте…

— Аз съм Олга Котини, не си ли спомняте? Хикс равно на две по корен квадратен от… Скъсахте ме на изпита и дори не си спомняте… Да знаете, че ще си отмъстя…

— Ако знаех… Ако можех да предположа… — измънка глуповато Измани, почервенял от смущение.

— Хайде да се помирим, прощавам ви — каза тя, като го прегърна и целуна по бузите. След това се обърна към госпожа Измани: — Извинявайте. Джанкарло не прекъснато казва, че съм дивачка… Но нали разбирате, срещам учителя, който ме е скъсал! И при това тук… Ах, да знаете как мразех вашия съпруг, как го проклинах. Трябва да ви кажа, професоре, че на изпитите вие бяхте доста лош… Особено с мен… Ще си отмъстя, да знаете.

Елиза Измани не се засегна. Дори се зарадва, че една толкова весела и жизнерадостна жена идва с тях горе. На съпруга й това щеше да подействува ободряващо. Дори не й мина през ума да ревнува, макар и да разбираше, че Олга Стробеле се харесва много на мъжете. Толкова сигурна беше в своя Ермано.

— Отдавна ли сте омъжена за професор Стробеле? — запита тя.

— Почти от три месеца.

— И вие ли живеете горе?

— Не, за пръв път отивам там. Като съпруга досега не мога да кажа, че съм много доволна. Оженихме се, направихме едно десетдневно сватбено пътешествие и после моят „наръчник“ ме остави сламена вдовица.

— Наръчник ли?

— Шегувам се. „Наръчник“, защото има манията все да обяснява. Изобщо след десет дни ме заряза. Спешни задължения, строга тайна. Повече от десет години работи горе в Центъра и изглежда, че не му стига. Заряза ме, и толкоз.

— Но сега отивате при него.

— Ще остана горе двайсет дни, най-много месец. После ще се приберем заедно. Неговата работа била почти приключена, ми каза.

— Каква работа? — побърза да запита Измани.

— Да ви кажа право — и аз не знам.

— Кой знае какво грандиозно съоръжение е…

— Какво съоръжение?

— Онова горе.

— Защо? Вие не сте ли ходили горе, професоре? Олга го погледна, като наклони леко главата си на една страна, сякаш усети някаква клопка.

— Не сте ли ходили?

— Никога.

Жаден да узнае нещо, на Измани много му се искаше да пита още, но разбираше, че не бива да задава нетактични въпроси в присъствието на Троцдем и Пико.

В падащия здрач разговорът им бе прекъснат от пристигането на колата от Центъра, за да ги вземе. И така семейство Измани и госпожа Стробеле, след като се сбогуваха с Троцдем и му оставиха по-големия багаж (щеше да го изпрати на следващия ден с друго превозно средство), потеглиха към платото.

Малко след контролния пост пътят внезапно стана много стръмен. Вече почти не се виждаше нищо, също и поради мъглата.

По едно време пътят внезапно свърши под висока и отвесна жълтеникава скала.

В сумрака Измани отначало не забеляза, че в скалите имаше голяма желязна врата. После видя, че от двете страни, там, където скалите бяха не така стръмни, започваше ограда от три или четири реда бодлива тел. И някакви издадени кръгловати неща, може би изолатори, които го наведоха на мисълта, че по телта минава ток.

Нямаше жива душа. Беше влажно и студено. Мястото беше необикновено диво и неприветливо. Шофьорът каза: