Дино Будзати - Големият портрет

Вестро говореше бавно, сякаш подбираше думите една по една, може би от предпазливост, като че ли се страхуваше да не разкрие някаква тайна.

— Ето тук, госпожо — отвърна той, като й показа един лист, написан на пишеща машина, но без да и го дава, — тук е посочен маршрутът. Тази вечер ще спрем в Креа. Утре сутринта потегляме в осем и половина. По главния път до Сант’Агостино. Оттам започва военен път. Аз ще имам удоволствието и честта да ви придружа до контролния пост. Там моята задача приключва. Друга кола ще дойде да ви вземе.

— А вие, господин капитан, ходили ли сте там?

— Къде?

— Във военна зона трийсет и шест. Не, госпожо, никога не съм ходил.

— А какво има там? Атомно съоръжение ли?

— Атомно съоръжение… — повтори той като ехо, с двусмислена интонация на гласа. — Ще бъде интересно за господин професора, предполагам.

— Но аз питам вас, господин капитан.

— Мене ли? Но аз не знам абсолютно нищо.

— Е, съгласете се тогава, че е наистина странно. Вие не знаете нищо, мъжът ми не знае нищо, в министерството не знаят нищо, впрочем в министерството са били твърде сдържани, нали, Ермано?

— Сдържани ли? Защо? — учуди се Измани. — Бяха много любезни.

Вестро се усмихна леко.

— Виждаш ли, че бях права? — каза Елиза.

— За какво си била права, мила?

— Че са те извикали за атомната бомба.

— Но господин капитанът каза, че не знае нищо.

— Тогава — настояваше жената. — какво правят в тази военна зона тридесет и шест, щом не е атомна бомба?

— Внимавай, Мора — извика капитанът, този път без да подбира думите си, защото изпреварваха един голям камион, а пътят беше възтесен. Но всъщност нямаше причина за безпокойство. Пътят беше прав и насреща не идваше никакво превозно средство.

— Та исках да кажа — подхвана отново Елиза Измани, — щом не е атомна бомба, какво правят там, където отиваме? И защо не ни кажат? Дори и да е военна тайна, ние нали отиваме там, на самото място…

— Вие споменахте за атомно съоръжение.

— Не споменах. Аз питах вас.

— Вижте, госпожо — на капитан Вестро сякаш му струваше усилие да отговори, — мисля, че трябва да имате търпение, докато пристигнете на място. Уверявам ви, че аз не съм в състояние да ви отговоря.

— Но вие знаете, нали?

— Казах ви, госпожо, че никога не съм ходил там.

— Но знаете за какво става дума, нали? Измани слушаше напрегнато.

— Уважаема госпожо, моля да ме извините за педантизма, но ето, има три вероятности: това, което се върши там, не е тайна, но аз не го знам; или аз го знам, но е тайна; или е тайна и аз не я знам. Виждате, че при всички случаи…

— Вие обаче бихте могли да ни кажете за коя от трите вероятности става дума — възрази Елиза.

— Зависи — отвърна офицерът, — зависи от степента на тайната. Ако се отнася за тайна от първа степен, както често е например в оперативните планове, тя се разпростира — и правилото го подчертава изрично — и върху всичко онова, което я засяга дори и съвсем бегло и частично, дори косвено и негативно. А какво означава негативно? Означава, че ако някой знае, че съществува такава тайна, но тя не му е известна, му е забранено да покаже дори и това свое незнание. И забележете, госпожо: ограничението привидно е абсурдно, но има своето основание. Да вземем например нашия случай — военната зона трийсет и шест. Е, добре. Самото мое признание, че не съм в течение — като се има предвид моят чин и моята длъжност, — би могло да даде известно, макар и малко указание на онзи, който…

— Но вие знаете кои сме ние! — избухна госпожа Измани. — Самото обстоятелство, че вие ни придружавате, изключва според мен всяка възможност за подозрение.

— Уважаема госпожо, при входа на Военното училище, в преддверието — предполагам, че никога не сте ходили там — стои следният девиз: „Тайната няма нито семейство, нито приятели.“ Това при някои обстоятелства може да се стори някому тежко и неприятно, признавам… — Изглеждаше изтощен от дългото обяснение.

Госпожа Измани се засмя:

— Изобщо вие най-дипломатично ми обяснявате, че не можете или не искате да ни кажете какво има в тази прословута военна зона…

— Но аз, госпожо, никога не съм ви казвал, че знам — подчерта капитанът със своя назидателен и флегматичен тон.

— Добре, да сложим точка. Бях малко досадна. Извинете.

Офицерът замълча.

Изминаха няколко минути, после Измани запита плахо:

— Моля да ме извините, господин капитан. Вие казахте, че вероятностите са три. В действителност са четири. Защото може онова да не е тайна и вие да знаете какво е то.