Дейвид Брин - Практически ефект

Макар да му се искаше да узнае още, Денис се досети, че темата за барона не е от приятните и реши да развлече момчето с една стара лагерна песен. Томош я изслуша с видимо задоволство, дори пляска и подскача на смешните места и поне за малко забрави проблемите си. Денис се почувства като човек, свършил добро дело.

Все тъй немногословна до края, на изпроводяк леля Бис подаде на Денис увито в кърпа парче сирене и комат хляб, а Томош изтри сълзите, които се търкулнаха по бузите му. На идната сутрин градът са разстла в краката му.

По пътя младежът непрестанно се озърташе за немирния питомник със зелени очи, но от Прасльо нямаше и следа. Този път наистина го беше изоставил.

Денис огледа още веднъж Зуслик от една скала съвсем близо до градската стена. Някъде вътре в тази цитадела бе затворен бащата на Томош — за престъпления, които не можеше да разбере… като например, че имал фигурата на барона и бил добър практикар… Денис е облекчение узна, че поне той по нищо не прилича на барона.

Тъкмо се готвеше да намери друг наблюдателен пункт откъдето да продължи изучаването на града, когато забеляза с периферното си зрение някаква гигантска сянка да се носи стремително и съвсем ниско над короните на дърветата. Право към него!

Хвърли се на тревата в мига, когато сянката профуча отгоре. Беше с огромни размери, чуваше се плющене на гигантски криле и той почувства някаква заплаха.

Краткият миг на парализиращ ужас отлетя. След като не се случи нищо непоправимо, той събра смелост да вдигне глава и да се огледа за чудовището — беше изчезнало!

Миналата вечер Томош разправяше за дракони — големи, свирепи същества, които някога защитили човечеството на Татир от смъртоносни врагове. Но Денис остана с впечатлението, че това са само детски приказки нищо повече!

Той огледа хоризонта и най-сетне откри черния силует. Носеше се право надолу към града. Гърлото му още беше свито, докато вадеше бинокъла и нагласяше фокуса.

Денис премигна — трябваше да мине малко време, преди да осъзнае — не без облекчение — че това въобще не е бил „дракон“. Въздушният нашественик всъщност се оказа летяща машина . Дребни фигурки изтичаха от замъка да я посрещнат, когато се спусна върху каменния площад, лека като перце. От машината слязоха двама — вероятно пилоти — и забързаха към най-близкия вход без да се оглеждат.

Денис свали бинокъла. Чувстваше се малко глупаво заради прибързаното си заключение, когато обяснението беше толкова просто. А и какво толкова чудно, че тукашните жители владеят изкуството на полета? Имаше предостатъчно белези за високото им техническо ниво.

Колко безшумно летеше тази машина! Никакъв рев на двигатели — направо изумително! Дали пък не е още едно постижение на антигравитацията?

Имаше само един начин да узнае повече. Той се надигна, отърси се от тревата и листата, метна раницата на гръб и заслиза към града.

Пазарът извън градските очертания бе като всяко подобно сборище на хора. Врява, пискливи викове и търчащи малчугани, с очевидно не съвсем почтени намерения. Сергии и складове, от които се носеха странни миризми — от ухания на вкусни подправки до животинска смрад.

Денис навлезе сред множеството с решителната крачка и израз на някой, дошъл тук по работа. Сред богатото разнообразие от дрехи, които носеха хората, неговите не направиха никому впечатление. Ботушите, ризите и панталоните бяха общоприети тук. Някои дори мъкнеха багажа си на гръб, както той раницата.

Дори зяпачите от кафенето на ъгъла, които очевидно се чудеха как да убият скуката, не му отделиха повече внимание, отколкото на всеки друг.

Денис започна да диша малко по-спокойно. Вече имаше известен първоначален план — да потърси местния университет, където се надяваше да намери себеподобни, поне що се отнася до светогледа и интересите.

Дори в древните феодални общества на Земята е имало местенца, където е царствала любовта към познанието, а тези хора без съмнение се радваха на далеч по-напреднала технология и култура. А и след като видя „самолета“ в Денис се пробуди поизгубената надежда да получи квалифицираната помощ от която се нуждаеше.

Пристанището го посрещна с възкиселата миризма на изсушена риба и гниещи водорасли. Кеят беше от дърво, но със солидни метални подпори. Изглеждаше съвсем нов, с блестящи перила и щръкнали в небето пилони. Централната му част бе застлана със същия материал, с какъвто бяха покрити пътищата.