Дейвид Брин - Практически ефект

Защо да не зададе на хлапето въпросите, които бих пробудили подозрението на някой възрастен?

— Томош, има ли много ферми наоколо?

— Не, гос’не, съвсем малко са. — Факт, който малкият събеседник обяви с гордост. — Ние сме една от най-отдалечените! Кралят разрешава само на търговците и миньорите да ходят в планината, където живеят л’тофите. Сам’че барон Кремер е на друго мнение. Тате казва че баронът нямал право да праща дървосекачи и войници тъдява…

Томош продължи да бъбри за това, колко груб и зъл бил местният владетел, и как кралят, който живеел далече на изток, щял да сложи барона на мястото му някой ден. Сетне сподели някои слухове, които, изглежда, бе дочул от по-възрастните: че господарят Херн постепенно прилапвал мините и ги давал на барона да ги управлява, че от две години насам не се е вясвал цирк — пак заради враждите около краля. Въпреки някои затруднения, Денис успя да си състави приблизителна картина на феодална автокрация, за която войната не е чуждо понятие.

За съжаление нищо от чутото не обясняваше наличието на предмети, говорещи за огромен технически напредък. Макар и изпоцапани, дрехите на момчето изглеждаха добре скроени. Нямаха джобове, но кройката и дизайна биха накарали всеки земен моделиер да се пукне от завист. Обувките му наподобяваха малко на старите маратонки на Денис, които почти не сваляше в юношеските си години.

Пред тях изникна цяла група постройки — къща, хамбар и складове, разположени само на стотина метра от стената от шубраци, които заграждаха пътя. Имаше и конюшня, заобиколена с висока дървена ограда. Томош се зарадва и ускори крачка, а Денис го следваше с известна неохота.

Къщата беше ниска и дълга, със скосен покрив, който блестеше в следобедните лъчи на слънцето. В началото младежът си помисли, че отблясъците идват от алуминиевите капчуци или нещо подобно, но когато доближи, установи, че стените са от полирани дървени плоскости, изкусно прикрепени една за друга.

Хамбарът беше с подобна конструкция. И двете постройки бяха направени като за реклама.

Денис спря пред портата. Последна възможност да задава глупавите си въпроси.

— Почакай, Томош… Аз съм чужденец във вашия край…

— Можех да се обзаложа. Говориш толкоз смешно !

— Хм, сигурно. Истината е… че идвам от една далечна страна на северозапад. — Ако се съдеше по дърдоренето на хлапето, познанията на тукашните хора за северните области бяха най-слаби. — Много ми е интересно да узная нещо повече за вашата страна. Ще ми кажеш ли например как се нарича?

— Койлия! — отвърна без колебание момчето.

— Значи вашият крал е крал на Койлия?

Томош кимна с вид на човек, който бързо губи търпение.

— Правилно.

— Добре. Знаеш ли, в различните краища хората наричат света по различен начин. Вие как му казвате?

„Едва ли Фластерия“ — подсмихна се Денис.

— На света ли? — момчето го погледна учудено.

— На целия свят. — Той разтвори ръце, обхващайки земята и небето взети заедно. — На всички океани и кралства. Как ги наричате?

— О! Татир — отвърна момчето с вид на ученик, който знае отговора на въпроса. — Така се казва светът.

— Татир — повтори замислено Денис. Не беше кой знае колко по-добро от „Фластерия“.

— Томош!

Пискливият вик долетя откъм къщата. Доста навъсена млада жена стоеше на прага, засенчила очи с ръка.

— Томош! Веднага ела тук!

Момчето се намръщи.

— Това е леля Бис — поясни то. — К’во ли прави тук? И къде са се дянали мама и тате? — То затича към къщата, оставяйки Денис да пристъпя неуверено край портата.

Очевидно нещо не беше наред. Лелята изглеждаше обезпокоена. Тя приклекна, взе да му обяснява нещо развълнувано и скоро Томош едва сдържаше сълзите си.

Нищо наоколо не даваше повод за тревога. Из двора щъкаха най-обикновени кокошки, само дето бяха доста по-едри от нормалните и сигурно даваха месо, колкото от щраус. Алеите на градината, изглежда, бяха застлани със същия гладък и пружиниращ материал, с какъвто бе покрит пътят. Само краищата им бяха неравни, обрасли с тъмна, неподрязана трева. Прозорците на къщата — поставени на различна височина спрямо нивото на двора — блестяха от чистота, рамките им бяха със съвършена изработка. По-странно бе, че големи и малки прозорци се мъдреха съвсем близо едни до други, без някаква видима причина за това.

Стиснал полата на леля си, Томош ревеше вече с цяло гърло. На Денис внезапно му домъчня — изглежда, нещо се беше случило с родителите на момчето.