Дейвид Брин - Практически ефект

Което не значеше, че е в лошо настроение — тъкмо напротив. Изглежда, позакърнелите лагерни навици от студентските години най-сетне се пробуждаха. Раницата му прилягаше чудесно откакто откри как точно да я пристяга, а от известно време усещаше тежките туристически обувки като естествено продължение на краката си — толкова добре му стояха. Движеше се във великолепно темпо.

Вече се виждаше краят на гората. Питаше се, дали отвъд нея най-сетне ще открие цивилизация. Що за същества са автохтоните? Дали ще разполагат с необходимите средства, за да изработи липсващите части на зеватрона?

Може би ще е по-добре, ако в началото разузнае обстановката.

— Лесно е да се каже — промърмори Денис, свикнал вече да спори сам със себе си. — Ако изглеждат различно, ще се наложи да използвам кал и тръстика, за да се обзаведа с антени или зрителни псевдоподи! Току-виж се наложило да си отрежа носа, или да си удължа шията с десетина сантиметра, хе-хе… Питам се, дали ще ми потрябват люспи.

Тези мисли неусетно породиха в съзнанието му най-различни налудничави фантазии. Представяше си как разговаря с някой местен приятел:

„Хубаво значи! Продължавам нататък и гледам за замъка на ексцентричния учен Г’зврийп. Ще го позная по обсерваторията, чиято кула стърчи над западното крило на сградата.“

„Точно така, Денизз . Като стигнеш там почукай, и мъдрецът лично ще ти отвори — обикновено праща слугите да си легнат, докато зяпа звездите и кометите. Щом те зърне, вероятно ще плесне с дихателните си криле, отвратен от гледката на двете ужасно плоски очи и милионите тънки, къдрави черепни пипалца. Ала достатъчно е да вдигнеш ръка в универсалния знак за поздрав и миролюбиви намерения, и той ще те покани с думите: Влизай бързо! Слава на Гиксакс, че дойде първо тук!“

На една поляна край пътя Денис откри следи от скорошен лагер — въглените в огнището бяха още топли.

Той свали раницата, нагласи алармата и я постави върху един камък, а върху другия сложи Прасльо.

— Е, добре, сияйни очи — заговори на животинчето, — да видим бива ли те за друго, освен за слушател. Озъртай се наоколо, докато аз се заема с малко детективска работа.

Прасльо завъртя учудено глава, сетне се прозя.

— Хммм! Още едно доказателство колко си тъп. Я погледни надолу! Какво виждаш там? Стъпки бе, глупчо!

Прасльо подсмъркна шумно, очевидно равнодушен към откритието.

Тревата бе утъпкана от копитата на многобройни тежки четирикраки — последното се потвърждаваше и от лъскавите черни, топчести изпражнения, красящи околността.

След като ги огледа внимателно, той затърси с очи следи от двуногите и набързо установи, че всички членове на процесията са носели обувки. При това не какви да е — подметките им си приличаха до една, сякаш бяха изработени с прецизната точност на компютър, или бяха излезли от един и същ обущарски калъп. Още едно свидетелство за невероятно развита технология! Но докато пълзеше сред изпражненията и разглеждаше отпечатъците, неочаквано му хрумна нещо. Той седна, сграбчи едното си стъпало и се опита да погледне подметката си, но от прибързаност изгуби равновесие и се просна в тревата.

Събу обувката, обърна я наопаки и се облещи. Подметката й бе същата като отпечатъците в тревата! Или компютърът е разсъждавал като този на Земята, или…

Огледа се. Следи имаше навсякъде. Едничкото обяснение бе, че всичките са от него.

До слуха му достигна слабо весело писукане. Приличаше малко на подигравателен смях. Денис се обърна. Кискаше се Прасльо.

— Да не си посмял да кажеш и една думичка! — закани му се той.

Поне веднъж Прасльо го послуша.

Други следи почти не откри — само няколко обгорели пръчки, върху които, изглежда, бяха пекли месо. И едно червено петно край близкото дърво — лепкаво, като от кръв.

Освен изпражнения, имаше и топки от косми. После се натъкна на дълъг златист кичур коса, който сияеше на утринната светлина. Известно време го разглежда, сетне го прибра в един от джобовете на раницата и закопча грижливо капачето.

В покрайнините на гората лежеше труп на мъртво животно.

Беше нещо като по-едър братовчед на Прасльо. Имаше плосък нос и остри като игли зъби, но с размери и осанка на мастиф.

Главата на животното се търкаляше на три стъпки от тялото. Беше отсечена — заедно с част от рамото — и толкова гладко, сякаш е била използвана гилотина. Или много мощен лазер.

Още разглеждаше трупа, когато дочу тревожния сигнал на алармата. Вдигна глава и се огледа — сега пък кой идваше?