Дейвид Брин - Практически ефект

„Двама ездачи.“

Нито следа от зелената точка на Прасльо. Нахалното същество отново го беше изоставило.

Беше се съсредоточил прекалено в червените точки и пропусна да забележи двете по-малки розови кръгчета, които се отделиха от разположената на юг група тревопасни. Придвижваха се ускорено право към центъра на екрана.

„Към центъра ли… — помисли си Денис. — Че това съм аз.“

— Хаааааа-аййййй-оооааооо!!

Последното дойде откъм гърба му — пронизителен, писклив крясък, който накара кожата му да настръхне. Малко след него долетя и шум от топуркащи крака. Някой се носеше право към него, издебвайки го в гръб.

Денис заопипва трескаво кобура, изгубил надежда да измъкне навреме оръжието. Очакваше всеки момент върху главата му да се стовари острието на някой извънземен ятаган.

— Хаааааа-аййййй-оооааооо!!

Възпрепятстван от пристегнатата на гърба му раница, той седна, дръпна игломета за дръжката, успя най-накрая да го вдигне пред очите си… и установи, че се прицелва право в главата на някакво куче!

Денис премигна, застинал в малко странна позиция за стрелба… а малкото куче изтича обратно и се скри между чифт дребни крака. Тънички, мръсни и с разранени колене, краката принадлежаха на… едно момче. Единственото оръжие, което държеше в ръката си малчуганът, бе най-обикновена овчарска тояга.

Първото разумно същество, с което предстоеше да встъпи в контакт, изтри сополивия си нос, отметна един немирен кичур назад и произнесе с подобаваща за случая тържественост:

— Айооо-гъснее… — тук спря и въздъхна развълнувано. — Ииискаве дааприб ашшш?

Все още втрещен от изненада, Денис най-сетне си даде сметка, че сигурно изглежда доста глупаво в тази поза. Той се надигна бавно и полека, за да не изплаши момчето.

Засега реши да не разсъждава върху странния факт, че е срещнал едно не повече от осем-деветгодишно момче в този безкрайно чужд свят. На първо време най-добре ще бъде да се съсредоточи върху лингвистичните проблеми. Имаше нещо странно познато в думите, или начина, по който ги произнасяше момчето — сякаш и друг път бе чувал този език.

Помъчи се да извика на помощ всичките си жалки познания по приложна лингвистика, която бе изучавал в класа на прочутия професор Ла Бел. Той казваше, че имало няколко звука, които били универсални за всички човешки същества. Антрополозите ги използвали всеки път, когато установявали контакт с някое новооткрито племе.

Денис преглътна и опита с първия:

— А?

Момчето вече дишаше по-спокойно. От първоначалното му вълнение — или уплаха — нямаше и следа. Този път повтори по-бавно и отчетливо, с явното намерение да бъде разбрано.

— Искате ли да ви заведа при баща ми?

Денис занемя. Все пак успя да отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но после бавно я затвори.

Кутрето припкаше наоколо и от време на време скачаше право в краката им. Момчето — чието име беше Томош — крачеше наперено до Денис, водейки го към къщата зад хълма.

Докато вървяха, Денис мярна главите на неколцина ездачи, които минаха по пътя. Ако се съдеше по малкото, което зърна в процепите между клоните, бяха облечени като селяни, яхнали космати понита.

Лека-полека взе да свиква със ситуацията. От всички възможни варианти на първи контакт, този изглеждаше най-безвреден. Дори развинтеното му инак въображение не беше в състояние да скалъпи някакво що-годе логично обяснение за присъствието на хора в този свят.

— Томош — поде той.

— Да, гос’не?

Откъде да започне? За толкова много неща искаше да попита!

— Ааа, да не се разбягат… овцете, докато ме водиш при баща ти?

— О, нишшо им няма на рикелите. Кучетата ще ги наглеждат. Чета ги два пъти дневно, и ако някое е зачезнало, дигам тревога.

Известно време вървяха мълчаливо. Денис нямаше кой знае колко време, за да се подготви за срещата си с възрастните, а още не се бе успокоил.

Преди да срещне момчето, си бе въобразявал, че е чуждоземец със странен изглед, върху който неизбежно ще се съсредоточи вниманието на туземците — особено ако са човекомравки или нещо подобно. Имаше нещо почти героично в идеята да бъдеш посечен от някой местен расист, привърженик на лигата за борба с млекопитаещите. Съдба, която би посрещнал с честта на храбър първооткривател.

Но ето че сега го вълнуваха далеч по-маловажни детайли — например на пръв поглед незабележима промяна в поведението му може да доведе до неприятни последици, да предизвика или разяри местните жители и дори да му коства всичко. В този случай вината щеше да е само негова.