Дейвид Брин - Практически ефект

Още дълго след това видението не го напускаше — толкова дълго, че Денис почти не забеляза кога е отминала процесията.

Беше толкова развълнуван, че дори не обърна внимание на последните платформи, които все така безшумно се плъзгаха по блестящия път. Макар че все още не знаеше нищо за културата и техническия напредък на тази цивилизация, с едно вече беше наясно — тук също имаше потисничество и едни същества страдаха заради идеите и интересите на други.

А междувременно откъм пътя долетя странно познато бръмчене.

Едва сега Денис си спомни за алармата и включи екрана. Мъничка зелена точка следваше кервана на известно разстояние. Покрай душевните си терзания я беше забравил напълно.

Отново пропълзя под храста, за да вижда по-добре. Този път поне нямаше ярки светлини. Промъкна се още по-близо — само на ръка разстояние от пътя. В началото не различаваше нищо. Само познатото бръмчене, което постепенно се усилваше.

Първото, което съгледа беше сияещото отражение на стъкло и пластмаса. Една миниатюрна механична ръка му помаха от тъмнината. Сетне, носейки се с тихо бръмчене върху верижните колела, доскорошният му познайник, едничкият оцелял робот, профуча по пътя, следвайки процесията и… инструкциите на самия Денис — да научи колкото се може повече за местните жители.

Младежът едва сдържа вика си. Идиотска машина! Той скочи и се втурна към пътя, но се спъна в някакъв корен и се преметна върху платното. Изправи се и се огледа — тъкмо навреме, за да види как роботът изчезна зад завоя с нещо като прощално помахване на механичната си ръка.

Денис изруга сподавено. В записите на робота вероятно се съдържаше цялата информация, от която се нуждаеше сега. Ала не можеше нито да го преследва, нито да му извика, без да привлече вниманието на туземците.

Все още стоеше насред пътя и проклинаше, когато нещо живо и топло тупна върху темето му от един провиснал клон. Денис понечи да го отстрани, но животинчето захлупи очите му и го събори в тревата зад канавката.

— Откъде ти хрумна да скачаш върху мен! — ядосваше се пресипнало Денис. — Можех да се ударя в някое дърво и тогава и двамата щяхме да пострадаме!

Обектът на неговия гняв го зяпаше със зелените си блестящи очи, кацнал върху неголям камък, под който мъждукаше пламъчето на газовия котлон. Прасльо се прозя безгрижно, демонстрирайки с цялото си поведение, че Денис вдига много шум за нищо.

— Дявол да ви вземе всички тъпи машини и побъркани животни! И къде беше през последните няколко дни, ако смея да попитам? Забрави ли, че те измъкнах от лапите на онзи негодник Берналд Брейди, надявайки се в замяна да ме разведеш малко из родния ти свят! А какво получих? Още с пристигането ме заряза, от самота взех сам да си говоря… не, че тъпата ти зелена глава разбира нещо от това, което казвам!

Денис най-сетне успя да овладее неистовото треперене на ръцете си. Сполучи дори да си сипе малко топла супа, без да я разлее на тревата. През цялото време мърмореше недоволно:

— … тъпи, ограничени извънземни… гадни, лъжливи пришълци…

Вдигна очи и погледна към животинчето, само за да открие, че е изплезило език и му се кокори радостно.

Това бе капката от която чашата преля. Денис въздъхна примирено и се предаде. Наля малко супа в капака на кутията и го остави встрани. Прасльо мигом се спусна и взе да сърба лакомо от димящата течност.

Когато и двамата се нахраниха Денис изтри съдинките със салфетка, пъхна се в спалния чувал, взе алармата и я нагласи. Приклекнал до него Прасльо следеше внимателно движенията му. Имаше такъв възторжен вид, сякаш Денис вършеше нещо гениално, но сега това го дразнеше.

— Слушай, какво толкова те привличат машинките? — обърна се той към своя малък спътник. — Ясно е, че не можеш да ги използваш. Защо ли, ще попиташ? Ами защото нямаш ръце — той посочи косматите лапички.

Нощта го обгърна още щом угаси пламъка на котлона. Сред малкия остров от тишина и покой, Денис неусетно заразказва на Прасльо за съзвездията и всички останали неща, които бе открил.

Едва сега осъзна, колко е хубаво отново да си има приятел, някой, който да го слуша, макар и да не разбира дори думичка от казаното.

На следващия ден пътят започна да се спуска към широка речна долина.

Яхнал рамото на Денис, Прасльо от време на време си откъсваше свежи плодове от надвисналите храсти. Дъвчеше лакомо оранжевите топчета, а от устата му се стичаше пурпурен сок. Дори предложи няколко на Денис, който любезно отказа.