Той спря да разгледа една от лодките. Имаше известен опит с яхтите, та не беше никак трудно да прецени качеството на местните съдове. И този път изработката им пробуди възхищението му — корпусът бе съвсем тънък, от лек и гладък материал. Мачтата стърчеше елегантно, разположена точно в центъра на тежестта.
Щом притежаваха технология да произвеждат толкова фини материали, защо беше нужно да използват платна? А може би в Койлия имаше табу за употребата на машини? Дали тогава всички тези прекрасни неща не бяха произведени някъде другаде?
Денис вече нямаше търпение да узнае отговора на всички въпроси, както и да разговаря с хората, които щъкаха наоколо.
Недалеч от него група хамали пренасяха тежки чували от един склад до трюма на шлеп. Че са тежки, Денис разбра по начина, по който яките, голи до кръста мъжаги приклякваха всеки път, когато ги поемаха на плещите си.
Денис завъртя учудено глава. Нима религията им забраняваше да използват дори товарни колички?
След като всеки от носачите стигаше отвора на трюма, той пускаше долу чувала, а сетне, вместо да изтича обратно по тясната рампа, се изкатерваше на палубата, оттам произнасяше кратка, напевна реч и се хвърляше във водата.
Може би за да се разхлади след голямото усилие, помисли си Денис. Той заобиколи грамадна купчина от бали и се приближи дотолкова, че да чува онова, което извикваха хамалите. Първото, което различи, бе често повтарящия се напев: „тра-ла-ла“. За щастие, докато се разхождаше по края на кея, един от носачите — гигант с черни мустаци и скулесто лице — скочи върху перилата и поде отначало песента, а другите само му пригласяха.
„Мъдър е кметът, но знаем ний всите,
съмнение няма, че…
Тра-ла-ла!
Шкембето голямо за мозък не става!
Тра-ла-ла!
С два органа само,
той практикува неспирно…
Тра-ла-ла!
Устата е първият, не ще и съмнение,
А вторият, значи, е…“
Тук продължението бе заглушено от едно припряно „тра-ла-ла“ на цялата група. Големият мъж се хвърли във водата и вдигна огромен фонтан. Докато плуваше към кея, мястото му бе заето от друг певец, с олисяла глава и изненадващо дълбок глас.
„Жена ми в къщи все пред огледалото кисне…
Тра-ла-ла!
За шапка се мисли, за врата, за метла!
Тра-ла-ла!
Неща практикува, но бедни сме ние…
Тра-ла-ла!
Макар да се конти, на друга прилича,
И тя се нарича…
ТРА-ЛА-ЛА!“
Денис се подсмихна като човек, който разбира от добрата шега, дори и да остане неизказана.
Малък керван премина бавно през градската порта. Пътници с дисаги се бяха подредили за преглед до будка, която, изглежда, изпълняваше функцията на митнически пост. Неколцина мъже, яхнали познатите вече космати понита, препуснаха през вратата необезпокоявани от пазачите — явно бяха чиновници, тръгнали по работа.
Стадо изгърбени, носорогоподобни четирикраки хрупаха трева край градската стена. Сбруите им водеха до масивни платформи, като онези, които Денис бе зърнал предните вечери на пътя.
„Да видим сега, дали наистина е антигравитация!“ — помисли си той и закрачи небрежно към платформите. Всеки момент загадката щеше да бъде разрешена.
Няколко по-нетърпеливи пътници от опашката се развикаха, че ги прережда, но никой не понечи да го спре. Вълнението му нарастваше с всяка измината крачка.
Както предполагаше, платформите нямаха колела. Товарът бе закрепен върху наклонена плоскост с четири плъзгача отдолу. Размерът и формата на плъзгачите съответстваха до милиметър на каналите, които прорязваха всички пътища в Койлия.
Коларят извика нещо на животните и дръпна юздите. Яките добичета напрегнаха мускули и талигата се плъзна гладко и безшумно напред. Денис я последва приведен, за да вижда по-добре.
Какъв й бе принципа на движение — може би магнитна възглавница? Силно електрическо поле? На Земята също имаше подобни съоръжения, но нито едно от тях не изглеждаше толкова компактно. Тази транспортна система комбинираше елегантна простота на конструкцията с необяснима сложност на действието си.
Смътно долавяше недоволството и учудването на хората около него от странното му поведение. Чуваше смях и доста пиперливи подмятания на завален диалект. Но Денис не им обръщаше внимание. Умът му бе зает със сложни разсъждения, докато приемаше и отхвърляше една след друга най-различни теории, които да обяснят това, което наблюдаваше.
Истинско забавление, след цяла седмица тъпо вървене! Напрежението от последните дни, умората и постоянният страх — всичко това пробуждаше в него позадрямалата личност на учения, на човека на рационалното мислене, неоспоримите факти и точните заключения. За добро или лошо, това бе неговият начин да се справя с трудностите в живота.
Читать дальше