Дейвид Брин - Практически ефект

Денис коленичи и залази на четири крака, вперил поглед в плъзгащата се в канала опора. Едва сега забеляза нещо, което го накара да възкликне от изненада. От плъзгача изтичаше прозрачна течност, смазваше канала пред и под него и почти мигновено попиваше в дъното.

Той протегна ръка, докосна една капка от течността и я разтри между пръстите си. В миг кожата му придоби лъскав оттенък. Денис откри, че не може да притисне пръстите си, тъй като се плъзгаха един в друг толкова леко, че дори не ги усещаше.

Течността притежаваше невероятни, изумителни смазващи свойства! След няколко секунди на възхитено съзерцание, Денис бръкна в един от многобройните джобове на панталона си и извади малко пластмасово шишенце за проби. Наложи се да го държи с пръстите на лявата си ръка, докато правеше отчаяни и безуспешни опити да изтрие дясната от хлъзгавия слой. Накрая отпуши тапата със зъби.

Лазейки зад шейната, той поднесе шишенцето до задния край на плъзгача, събирайки вътре капки от блестящата течност. Остави шишето да се напълни до средата и реши, че му трябва още съвсем малко за анализ…

Главата му се блъсна в талигата, която неочаквано бе спряла. От претоварената платформа го посипа дъжд от дребни горски плодове.

Нови, по-силни гласове долетяха отпред. Тълпата отстъпи покорно. Екзалтиран от поредното откритие, Денис отказваше да забележи какво става около него. Продължаваше да клечи зад шейната, очаквайки да потегли за да събере поне още малко от смазващата течност.

Нечия ръка легна на рамото му. Той я отърси, като промърмори замислено:

— Ей сегичка. Само да свърша една работа.

Мургавата ръка го дръпна рязко и почти го завъртя. Денис вдигна глава и замига учудено.

Надвесен над него стоеше грамаден мъж с униформа, а на лицето му се четеше смесица от изненада и гняв. Още трима захилени войници стояха отзад.

— Да бе, Гил’м! Остави го! Не виждаш ли, че има работа човекът! — подхвърли подигравателно единият от тях. Вторият тъкмо бе надигнал делва и гълташе жадно от нея, но се закашля и изплю някаква кафеникава течност.

Гил’м се намръщи. Протегна ръка, сграбчи якето на Денис и го изправи с рязко движение на крака. Едрият мъжага стискаше в дясната си ръка нещо като двуметров жезъл с блестящо острие с форма на алебарда в единия край. Погледът на Денис бе привлечен от блясъка на острието. Изглеждаше достатъчно наточено да пререже с еднаква лекота къс хартия и здрав човешки врат.

Без да откъсва очи от Денис, Гил’м повика един от войниците:

— Фед’р, ела тук и подръж тинъра. Хич не ми се ще да му объркам практиката, като прережа нещо мековато. Този тук и с голи ръце мога да го озаптя.

Захиленият войник приближи и пое дългото оръжие от ръката на Гил’м. Гигантът затегна хватката на дебелите си като кренвирши пръсти около китката на Денис.

О-хо. Едва сега Денис взе да Осъзнава, че си е намерил белята. Толкова бе объркан, че дори не можа да си припомни кратката тържествена реч, която бе подготвил за първата среща. Все пак пое дъх и се опита да поправи пропуска си:

— Хиляди извинения, многопочитаеми господине! Виждате ли, аз съм чужденец и идвам от една далечна страна. Дойдох тук, за да се срещна с вашите най-прочути философи и да обсъдя с тях много въпроси от взаимна важност. Ето например тази великолепна смазваща течност. Знаете ли че… ъъх !

Лицето на гиганта придобиваше все по-малинов оттенък след всяко следващо изречение. Без никакво съмнение подходът, който Денис избра, не беше най-правилният. Той едва успя да наведе глава и един масивен юмрук профуча точно на мястото, където допреди секунда се намираше носът му. Далеч по-големи поражения върху състоянието на Денис нанесе смрадта, която лъхаше от устата на гиганта.

— О, престани Гил’м! — викна един от войниците. — Защо биеш нещастния човечец? Толкоз е дребен, че дори не можеш го уцели!

Тълпата отново бе свила кръга си около двамата, всички се смееха гръмогласно и Денис чу някой да залага, че следващия път щели да го праснат по носа.

Ала в очите на повечето зяпачи се четеше спотаен страх.

— Не мърдай, костенурко — изръмжа Гил’м. Той замахна с юмрук и се прицели внимателно, очевидно наслаждавайки се на момента. Лицето му имаше кротко, почти замечтано изражение.

„Работата взе да става сериозна“ — помисли си Денис. Юмрукът бе надвиснал над него, нямаше време да измъкне игломета, а и убийството на местен представител на властта едва ли бе най-добрият начин за начало на добросъседски отношения между две раси.