Дейвид Брин - Практически ефект

Гат се питаше, дали Стивмладши ще издържи до вечерта. Около него имаше само два балона, които не можеха да му окажат голяма поддръжка. Междувременно късно следобед от юг пристигнаха нови противникови подкрепления, включително и дузина планери. Кремер сякаш разполагаше с неизчерпаем запас от тях! Или пък бе наредил на генералите си да оголят другите участъци на фронта и да хвърлят всичко на най-важното направление.

Малко преди да се стъмни Гат бе принуден да наблюдава безпомощно как цяло ято планери се нахвърлят върху последните два балона на южния склон. Така приключи първия ден от сражението.

— Забавѝ! Забавѝ!

Този път крещяха и тримата едновременно, завладени от почти парализиращата сила на практическия резонанс.

Сребърни огньове танцуваха около корпуса на каруцата и въпреки че се носеха право надолу по склона, скоростта им видимо намаляваше. Но въпреки това продължаваха да летят шеметно право към ръба на пропастта. Оставаха десет метра… пет… два…

Точно в последния момент, бясно въртящите се в обратна посока колела на робота най-сетне задържаха полета на каруцата сред облак от прахоляк, но предните й колела увиснаха над ръба.

Арт сграбчи един приведен клон, който също бе помогнал за спирането на убийствения им скок, и го стисна като удавник — сламка. Денис изтри лепкавата пот от очите си, като същевременно избягваше да гледа надолу. След това се покашля и облиза с език напуканите си устни, готвейки се да нареди на робота колкото се може по-внимателно да ги изтегли назад. За нещастие каручката избра точно този момент да се приплъзне още няколко сантиметра към ръба. Сега вече и колелата на робота висяха безпомощно над бездната.

— Такаааа — произнесе Денис с неподозирано и за него самия самообладание. — Линора? Арт? Всичко наред ли е? Имам една идея. Хайде всички да минем назад — внимателно… внимателно.

Той почувства как Линора се премества, досетила се какво има предвид. И слепец щеше да види, че трябва да се махат оттук, и то веднага!

Нещо бръмна покрай главата на Денис. Отпърво го сметна за гигантско насекомо, но когато се обърна, видя една стрела да пронизва въздуха точно на мястото, където допреди секунда се намираше ухото му!

— Ей! — извика ужасено Арт. Друга стрела се заби между пръстите му.

Горе на склона, пет-шест лъконосци, издокарани в ярките униформи на Кремеровите почетни стрелци, се спускаха предпазливо между храстите и от време на време спираха, за да се прицелват в тях. Още малко и някой все щеше да ги уцели. Тези хора явно не искаха да се сдобият с военнопленници.

Всъщност, осъзна Денис, усилията им можеха да се окажат напразни. Арт всеки момент щеше да изпусне клона, който единствен ги задържаше по пътя им към пропастта. Двамата с Линора едва ли щяха да се претърколят навреме, за да му се притекат на помощ отвън.

Това ли е краят? Денис се огледа отчаяно, търсейки и най-невъзможния начин за спасение. Още няколко стрели избръмчаха край тях и изчезнаха в пропастта.

Линора извади ножа си и той се зачуди какво е намислила.

И тогава се сети!

Планерът! Ако само успеят да го откачат от каруцата — ето го пътя към спасението!

Но първо трябва да обърнат крилете, които сега бяха монтирани вертикално като платна на лодка. Държаха ги няколко здраво опънати въжета. Ето какво искаше да пререже с ножа си Линора.

Трябваше му още половин секунда преди да си спомни какво огромно напрежение се крие в тези обтегнати въжета. Линора вече посягаше с блестящото острие.

— Недей! Спри!

Твърде късно. Добре практикуваното острие сряза въжето като масло. Крилата се завъртяха над тях, помитайки по пътя си две смъртоносно изпратени стрели.

Дори и пред страх от изтезания, Арт не би могъл да каже какво го накара в онзи момент да пусне дървото, а не коритото. А когато малката кола подскочи като побеснял жребец, той се озова в задния й край, точно зад разперените криле. Линора и Денис се плъзнаха напред с очи, вперени в пропастта, докато странното превозно средство се люшкаше на самия край на ръба.

Прасльо бе скочил в скута на Денис. За първи път физиономията му не изглеждаше развеселена, явно дори малкото животинче смяташе, че са прекалили с тръпките и приключенията.

„Какво, пак ли ще ни зарежеш?“ — помисли си Денис, неспособен да предприеме каквото и да било.

Кренегито вдигна раменца, сякаш го бе разбрало. Сетне разтвори пръсти и изпъна мембраните си, приготвяйки се за скок. Колата се наклони още малко и съществото за първи път надзърна в пропастта, която все така неумолимо ги зовеше.