Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Нещо повече, тази част от подсъзнанието му не позволяваше нищо да изплува на повърхността. Това нарушаваше договора. Струваше му се нетърпимо и нямаше представа защо!

— Добре ли си, Джейкъб? — Отново можеше да чува гласа й. Тя учудено го погледна. Над рамото й виждаше Кула, който ги наблюдаваше от автоматите за храна.

— Хелън — рязко каза Джейкъб. — Виж, оставих една кутийка с хапчета до контролния пулт. Те са за главоболието, от което понякога страдам… Би ли я потърсила? — Той вдигна ръка към челото си и сбърчи лице.

— Ами… естествено. — Хелън го докосна по лакътя. Защо не дойдеш с мен? Трябва да полегнеш. Ще поговорим…

— Не. — Той я хвана за раменете и леко я побутна към командния пулт. — Моля те, върви. Ще те чакам тук. — И в същото време отчаяно се бореше с обзелата го паника.

— Добре, веднага се връщам.

Когато Хелън се отдалечи, Джейкъб облекчено въздъхна. По заповед на коменданта, повечето на борда носеха тъмните си очила на коланите си. Опитната и строга комендант Десилва бе оставила своите на креслото си.

След първите петнайсетина крачки Хелън започна да се чуди.

„Джейкъб не е оставил никаква кутийка с хапчета до командния пулт. Щях да я видя. Просто искаше да се избави от мен! Но защо?“

Тя се озърна назад. Джейкъб тъкмо се извръщаше от един автомат с протеиново руло в ръка. Той се усмихна на Мартин и кимна на Чен, после мина край Фейгин, за да излезе на откритата палуба. Зад него Кула с блестящи очи наблюдаваше групата до люка на гравитационния тунел.

Джейкъб изобщо не приличаше на човек, който страда от главоболие! Хелън се почувства наранена и объркана.

„Е, щом иска да е сам, няма проблем. Ще се престоря, че търся проклетите му хапчета!“

Тя понечи да се обърне, когато Джейкъб ненадейно се спъна в един от кореновите възли на Фейгин и се строполи на палубата. Протеиновото руло заподскача и спря до параметричния лазер. Преди Хелън да успее да реагира, Джейкъб отново бе на крака и засрамено усмихнат, отиде да вдигне храната. Когато се наведе, рамото му докосна цевта на лазера.

Стаята се изпълни със синя светлина. Завиха сирени. Хелън инстинктивно скри очи с длан, а с другата си ръка потърси тъмните очила на колана си.

Нямаше ги!

Креслото й беше на три метра от нея. Можеше да се ориентира къде се намира в момента и къде точно е оставила очилата си. Хелън се завъртя, хвърли се натам и си ги сложи.

Навсякъде имаше ярки петна. П-лазерът вече не бе успореден на корабния радиус и лъчът му подскачаше по конкавната вътрешна повърхност на корпуса. Модулираният „контактен код“ проблясваше по палубата и купола.

На палубата край автоматите се гърчеха тела. Никой не се беше приближил до лазера, за да го изключи. Къде бяха Джейкъб и Доналдсън? Дали бяха ослепели в първия момент?

Няколко фигури се бяха свили край люка на гравитационния тунел. Под мигащата гробна светлина Хелън зърна Джейкъб Демуа, главния инженер и… Кула. Те… Джейкъб се опитваше да нахлузи чувал върху главата на извънземния!

Нямаше време да мисли какво да прави. Не се налагаше да избира дали да изключи мистериозната светлина или да елиминира евентуалната опасност за кораба си. Като се навеждаше под бледите пресичащи се лъчи, Хелън се затича към п-лазера и издърпа щепсела.

Мигащите точици мигновено изчезнаха, освен една, която съвпадна с болезнен вик и трясък откъм люка. Сирените утихнаха и изведнъж остана само тежкото дишане на хората.

— Какво беше това, капитане? — изкънтя по интеркома гласът на пилота. Хелън взе микрофона от най-близкото кресло.

— Хюз — бързо попита тя, — какво е състоянието на кораба?

— Нормално, госпожо. Добре, че си бях сложил очилата! Какво стана, по дяволите?

— Проблем с п-лазера. Продължавайте на километър от стадото. Веднага се връщам. — Хелън изключи микрофона, вдигна глава и извика — Чен! Дубровски! Докладвайте! — После присви очи и се втренчи в сумрака.

— Насам, капитане! — чу гласа на Чен тя. Хелън изруга и си свали очилата. Той бе оттатък люка и стоеше на колене до някаква фигура, просната на палубата. — Дубровски. Мъртъв е. Улучен точно между очите.

Д-р Мартин се криеше зад дебелия ствол на Фейгин. Когато се появи Хелън, кантът тихо подсвирна.

— Добре ли сте двамата?

Фейгин издаде продължителен звук, който прозвуча смътно като „да“. Психоложката отсечено кимна, но остана вкопчена в дънера на извънземния. Очилата се бяха изкривили на лицето й. Хелън й ги свали.