Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

ВЪЗБУДА

Пиер Ларок, седеше с гръб към купола. Той обгръщаше коленете си с ръка и разсеяно гледаше надолу към палубата. Французинът тъжно се чудеше дали Мили ще му направи инжекция, за да издържи, докато слънчевият кораб излезе от хромосферата.

За съжаление това нямаше да е в съответствие с новата му роля на пророк. По време на цялата си кариера никога не бе съзнавал колко много означава само да коментираш, а не да създаваш събитията. Соларианинът го бе прокълнал, не го беше благословил.

Той разсеяно се запита дали съществото го е избрало, за да се пошегува или някак му бе внушило думите, които щеше да изрече след завръщането си на Земята.

„Или просто трябва да продължа да изразявам мнението си, както винаги съм правил?“ Той бавно започна да се люлее. Едно бе да налага идеите си на другите със силата на личността си, съвсем друго — да говори, наметнат с мантията на пророк.

Другите се бяха събрали при командния пулт, за да обсъдят следващата си стъпка. Чуваше ги да разговарят и му се искаше просто да го оставят на мира. Без да вдига очи, Ларок усети, че се обръщат и го гледат.

Предпочиташе да е мъртъв.

— Предлагам да го очистим — каза Доналдсън. — Ако се развихри на Земята, този човек ще причини ужасни неприятности.

Мартин прехапа устни за миг.

— Не, няма да е благоразумно. По-добре да поискаме инструкции от Земята, когато се върнем в „Хермес“. Федералните може да решат да го елиминират, но това едва ли ще им се размине току-така.

— Изненадан съм, че реагираш по подобен начин на предложението на главния механик — обади се Джейкъб. — Мислех, че ще се отвратиш от тази идея.

Мартин сви рамене.

— Вече на всички ви трябва да е ясно, че аз представлявам една фракция от Съвета на Конфедерацията. Питър ми е приятел, но ако реша, че дългът ми към Земята изисква да го премахна, няма да се поколебая да го направя лично. — Лицето й изглеждаше мрачно.

Джейкъб не бе чак толкова изненадан. Ако инженерът изпитваше нужда да развесели обстановката, мнозина други се бяха отказали от всички преструвки. Мартин беше готова да помисли за немислимото. Ларок също вече не се преструваше: той бавно се люлееше напред-назад и очевидно не им обръщаше внимание.

Доналдсън вдигна показалец.

— Забелязахте ли, че соларианинът не каза абсолютно нищо за комуникационния лъч? Той минаваше през него без никаква реакция. Докато предишният призрак…

— Малкият.

— … малкият, да, определено реагира.

Джейкъб се почеса по ухото.

— Загадките нямат край. Защо възрастното създание винаги избягваше да е пред камерите ни? Има ли какво ла крие? Защо са били всички заплашителни жестове по време на предишните потапяния, щом е можело да общува с нас откакто преди няколко месеца доктор Мартин е взела псикаската си на борда?

— Може би вашият п-лазер е бил необходимото допълнение — предположи един от екипажа, азиатец на име Чен, с когото Джейкъб се беше запознал едва в началото на потапянето. — Или е чакало да разговаря с някой, който има по-висок статус.

Мартин се напрегна.

— Това е теорията, върху която работихме по време на предишното потапяне, и тя не даде резултат. Бубакуб имитира контакт и въпреки всичките си дарби, Фейгин не успя… о, имате предвид Питър…

Мълчанието можеше да се разреже с нож.

— Джейкъб, ще ми се да можехме да намерим прожектор — кисело се усмихна Доналдсън. — Това щеше да реши всичките ни проблеми.

Джейкъб мрачно му се усмихна.

— Deux ex machina, а, старши? Сам знаеш, че не бива да очакваш услуги от вселената.

— Може би трябва да се примирим — въздъхна психоложката. — Възможно е никога повече да не видим друг възрастен призрак. Хората на Земята още отначало бяха скептични за всички тия истории за „антропоморфни форми“. Виждали са ги само двайсетина души. А, има и няколко неясни снимки. След време всичко може да се отдаде на истерия, въпреки моите тестове. — Тя мрачно заби поглед в палубата.

Джейкъб усещаше, че Хелън Десилва е застанала до него. Откакто преди няколко минути ги бе събрала тук, тя странно мълчеше.

— Е, този път поне не е заплашен самият проект — каза той. — Проучването на слънцето може да продължи, както и на стадата от пръстени. Соларианинът обеща да не ни пречат.

— Да — отвърна Доналдсън. — Ами той? — Инженерът посочи към Ларок.

— Трябва да решим какво ще правим. В момента наближаваме долната част на стадото. Дали да се издигнем и да продължим да наблюдаваме наоколо? Соларианите може да са също толкова различни, колкото и хората. Може да сме срещнали някой свадливец — предложи Джейкъб.