Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

— О, понякога с фотографски светкавици. Обикновено с вътрешна химическа реакция — използвахме органични молекули, например захари. Нужни са няколко бои, за да покриеш целия видим спектър. За синьото и зеленото често се използваше полиметил кумарин, а за червеното — родамин и още няколко. Така или иначе, това е стара история. Искам да знам какъв дяволски план сте замислили този път двамата с Джейкъб! — Хелън приклекна до него. Вместо да погледне към главния механик, тя впери очи в Джейкъб.

— Ами — той преглътна. — Всъщност е съвсем просто. Взех със себе си на „Бредбъри“ колекция китови песни и делфински стихчета, в случай че призраците се окажат поети, освен всичко останало. Когато Доналдсън спомена идеята си да насочи лъч към тях, аз се сетих за записите.

— Ще прибавим и модифициран вариант на един стар математически код за контакт — усмихна се инженерът. — Самият аз не съм в състояние да разпозная число на Фибоначи 17 17 Безкрайна последователност от числа, всяко от които е сбор от предишните две. По името на Леонардо Фибоначи, италиански математик от XIII в. — Б.пр. , но Джейкъб казва, че било един от старите стандарти.

— Така е — потвърди Десилва. — След „Везарий“ обаче престанахме да използваме старите математически кодове. Сега Библиотеката се грижи всички да се разбират помежду си в космоса.

Тя леко натисна тънката цев. Лазерът се завъртя на оста си.

— Нали няма да оставиш това нещо да се върти свободно, когато е включено?

— Не, разбира се, здраво ще го завинтим, така че лъчът да се движи по радиус от центъра на кораба. Това би трябвало да предотврати вътрешните отражения, за които сигурно се безпокоиш. Освен това всички ще носим такива очила. — Доналдсън извади от оставения до лазера сак чифт дебели тъмни очила. — Дори да нямаше опасност за ретината, доктор Мартин щеше да настои да ги използваме. Според нея силната светлина оказва определено въздействие върху възприемането и личността. Смяташе, че тя е причина за „масовата халюцинация“. Обаче запя друга песен, щом видя призраците!

— Е, време е да се връщам на работа — каза Хелън. — Не биваше да оставам тук толкова дълго. — Трябва вече да наближаваме. Ще държа хората ти в течение. — Двамата, мъже се изправиха. Тя се усмихна и се отдалечи. Доналдсън я проследи с поглед.

— Знаеш ли, Демуа, първо те мислех за луд, после разбрах, че си нормален. Сега пак започвам да си променям мнението.

Джейкъб седна.

— Защо?

— Всеки мъж, когото познавам, ще си пусне опашка и бясно ще я върти, ако тази жена дори само му подсвирне. Просто не мога да повярвам на самообладанието ти. Това не е моя работа, разбира се.

— Имаш право. Не е твоя работа. — Джейкъб обаче беше смутен, че чувствата му са толкова явни. Започваше да му се иска тази експедиция да свърши, за да може да насочи цялото си внимание към проблема.

Той сви рамене. Откакто бе напуснал Земята, често използваше този жест.

— Чудех се за онази работа с вътрешното отражение. Хрумвало ли ти е, че това може да е страхотна измама?

— Кое?

— Ами, слънчевите призраци. Някой само трябва тайно да качи на борда холопрожектор…

— Остави — поклати глава Доналдсън. — Това беше първото, което проверихме. А и кой може да фалшифицира нещо толкова сложно и красиво като стадо пръстени? Камерите на обратната страна ще покажат, че е прожекция!

— Е, ако не стадото, поне „хуманоидните“ призраци? Те са съвсем прости и малки. Пък и е доста подозрително, че винаги избягват камерите на обратната страна.

— Какво да ти кажа, Джейк? Именно поради тази причина внимателно проверяваме всеки уред, който се качва на борда, наред с личните вещи на екипажа. Досега не сме откривали прожектор, а и къде може да се скрие толкова голяма машина на открита палуба като тази? Признавам, че и аз понякога се чудя. Но не виждам начин да е измама.

Джейкъб бавно кимна. Аргументът на Доналдсън му се струваше разумен. Освен това как можеше да се съгласува прожекцията с номера на Бубакуб с летанската реликва? Идеята бе съблазнителна, но малко вероятна.

Далечните гори от спикули пулсираха като фонтани. Отделни струи сякаш се дуелираха помежду си около свръхгранулационната клетка, която изпълваше половината небе. В центъра й тъмнееше Голямото петно, огромно черно око, заобиколено от светли участъци.

На около деветдесет градуса от тях, близо до контролния пулт, се виждаше група силуети, които стояха или бяха приклекнали. На фона на тъмночервения блясък на фотосферата се различаваха само очертанията им.