Дейвид Брин - Стълба към небето

— Много добре. Лека нощ, шефе Хармс. Приятни сънища.

— Сто процента — измърмори на англически Хари, докато напускаше наблюдателната палуба. — И затвори проклетите щори! Налага ли се да мисля за всичко, което ни заобикаля? Не отговаряй на този въпрос! Просто… няма значение.

Дори затворени, щорите нямаше да спрат всички утечки. Между плоскостите им се промъкваха мъждукащи архетипи, които сякаш нямаха търпение да се вмъкнат в съня му и да се залепят за сънищата му като малки паразити.

Нямаше какво да се прави. Когато Хари получи първото си повишение и го пратиха в Е-пространството, местният началник на патрулите в Института по навигация му каза, че податливостта на алафорични образи е основна част от, работата. Размахал тънката си, многоставна ръка, този галактянски служител призна изненадата си от качествата на Хари, като използваше галшест с нахалийски акцент:

— Скептични ние бяхме, когато съобщиха ни, че вашата раса притежава може би за нас полезни особености.

Нашите съмнения отхвърлихме, след като това постигнахте, наблюдател Хармс.

И сега пълен статус ви даваме. Пръв от вида си споходен сте от тази чест.

Хари въздъхна, когато отново се пъхна под завивките, изкушен от сладката глупост на самосъжалението.

„Каква чест само!“ — изсумтя той.

И все пак, ако трябваше да е искрен, не можеше да се оплаче. Бяха го предупредили. И тук не беше Хорст. Поне бе избягал от сухата монотонна пустош.

Така или иначе, единствено лудите живееха дълго с плюлите, създадени от космоса за тяхно удобство.

Разказваха се най-различни противоречиви истории за създателите на тази безумна вселена преди толкова много милиарди години. Но дори още преди да реши да се посвети на работа в Института — или да е чувал за Е-пространството, — Хари беше стигнал до едно заключение за метатеологията.

Въпреки цялата му мощ и величие, Творецът едва ли бе личност, притежаваща достатъчно здрав разум.

Поне не толкова, колкото неошимпанзетата.

Има една дума-глиф.

Тя означава място, на което съвпадат три състояния на материята — двете са течни и се вихрят около трето, твърдо като корал.

На такова място може да се образува нещо като пяна. Опасна, измамна пяна, разбивана от носещи гибел вълни.

Никой не влиза доброволно в такъв въртоп.

Но понякога силата, наречена „отчаяние“, тласка благоразумните моряци към ужасни плитчини.

Стройно тяло стремглаво се спуска през външните краища на огромна звезда. С гъсенични ребра и редици от напомнящи на хищни нокти изпъкналости, които се врязват в пространствовремето, корабът упорито си пробива път сред жестоките вихри.

Пламъци облизват покрития с белези корпус от древен керамометал и го покриват с нови пластове странни сажди. Пипала от плазмен огън опипват в търсене на отвор, спирани (засега) от трептящи полета.

След време обаче топлината ще намери откъде да проникне.

По средата на кораба се върти тясно колело като венчален пръстен, опасващ нервен пръст. Покрай него се виждат редици прозорци. Неосветени отвътре, повечето от тъмните стъкла само отразяват звездния огън.

И после пред погледа изплува правоъгълник, сияещ с изкуствени багри.

Прозорец за гледане в две посоки. Вселена без граници.

Загледана във въртопа, Сара мислеше на глас.

— За да стигнат до Джиджо, моите престъпни предци са минали с тайнокораба си през същия този ад… скривайки следите си под дъха на Великата Измунути.

Потънала в размисъл за силите, които бушуваха само на десетина сантиметра от нея, тя галеше с пръсти кристалната повърхност, не позволяваща на радиацията да преодолее нищожното разстояние. Онази нейна част, която беше отраснала с книги и математика, можеше да проумее физиката на звезда с радиус, по-голям от годишната орбита на родния й свят. Червен гигант в последната си фаза на издуване, ядрен кипеж от атоми, изстрелвани към черния космос.

Абстрактното познание бе нещо чудесно. Но в същото време по гърба й пълзяха суеверни тръпки, резултат от възпитанието й като преждевремска дивачка, родена на варварски свят. Земянитският кораб „Стрийкър“ може и да беше преследван беглец — отчаяно криещ се от огромен ловец, многократно по-голям от самия него, — но този управляван от делфини съд все още й изглеждаше божествен и я изпълваше с благоговение. Той носеше много повече маса, отколкото всички дървени сгради на Склона. Докато живееше в дървесната си къща край стенещата воденица, и в най-безумните си мечти не си бе представяла, че съдбата може да я отведе на такова пътуване през периферията на адска звезда.