Дейвид Брин - Стълба към небето

Но алармата, която Хари Хармс чуваше, не беше такава. Тя ужасяващо стържеше по самите му нерви.

„Не е спешно — сякаш нашепваше тихият звук. — Мога да почакам.

Но дори не си и помисляй пак да заспиш.“

Хари се претърколи и примижа към пулта до възглавницата му. Оттам многозначително го мамеха светещи символи. Но онези части от мозъка му, които се занимаваха с четене, не бяха създадени съвършено. Трябваше им известно време, за да загреят.

— Хм… — измърмори той. — А?

Сънят теглеше тялото му, все още изтощено след поредното дълго, самотно дежурство. Колко дури бяха изтекли, откакто се хвърли на койката си и се закле да подаде оставка, след като свърши това пътуване?

Сънят бе дошъл бързо, но не и спокойно. Тук, в Е-пространството, Хари винаги сънуваше.

Всъщност сънищата бяха част от работата му.

Насън често посещаваше степите на Хорст и виждаше прашните хоризонти от детството си. Забравен от Бога свят, покрит с тежки облаци, които скъпернически пазеха влагата си и не я споделяха със сухата земя. Обикновено се будеше от такива сънища с пресъхнали устни и отчаяно закопнял за глътка вода.

Други сънища го отнасяха на Земята — шумен град-планета, пълен с високи човеци, — чиито небостъргачи и тучна зеленина се бяха отпечатали в паметта му след единственото му кратко посещение там. Струваше му се, че това бе станало преди векове, в някакъв друг живот.

После идваха кошмарите за кораби — огромни бойни машини и напомнящи на луни нашественически съдове, — които блестяха на звездната светлина или бяха потънали в мътния блясък на ужасните си полета. Призрачни фрегати, надвиснали по-зловещо и страшно, отколкото в действителния живот.

Това бяха по-нормалните сънища, които се промъкваха в нощите му, стига да не го преследваха далеч по-странни видения. Обикновено мислите на Хари бяха изпълнени с въртящи се, замайващи алафори, които се вълнуваха и шепнеха с ексцентричната полулогика на Е-пространството. Дори добре защитената му стая не беше непроницаема за пипалата на антиреалността, които проникваха през преградите и опипваха съня му. Нищо чудно, че се събуждаше дезориентиран, стреснат от стържещата аларма.

Хари погледна към светещите букви — всяка усукана като някакъв безумен жив йероглиф и жестикулираща с идеограматичния синтаксис на галактически език номер седем. Накрая успя да се съсредоточи и си преведе съобщението на англически.

— Страхотно — сухо отбеляза той.

Очевидно отново се приближаваше патрулен кораб.

— Е, какво да се прави.

Алармата ускори темпо. Хари скочи от леглото и стъпи с боси крака върху студените плочи, което го накара да се разтрепери.

— А само като си помисля… че според тях съм имал дарба за такъв вид работа.

С други думи, трябваше да си поне малко луд, за да си подходящ за това.

Като се отърси от сънливостта, той се покатери по стълбата до наблюдателната платформа над стаята му — шестоъгълно помещение с максимална широчина шест метра и пулт за управление по средата. Хари заопипва с ръка, за да изключи алармата и кой знае как успя да натисне верния ключ, без да задейства някое от оръжията или да изхвърли атмосферата на станцията в Е-пространството. Влудяващият звук рязко спря.

— Уф… — въздъхна той и едва отново не заспа, застанал зад мекото командно кресло.

Но пък… ако наистина заспеше, можеше пак да засънува.

„Докато не ме пратиха тук, изобщо не разбирах „Хамлет“. Но сега ми се струва, че Шекспир трябва да е видял Е-пространството, преди да напише онова: „Да бъдеш или не.

… Заспиваш и сънуваш може би?“ 1 1 „Хамлет“ — Прев. В. Петров. — Б.пр.

Да, старият Уили трябва да е знаел, че има и по-ужасни неща от смъртта.“

Като се почесваше по корема, Хари плъзна поглед по статусния пулт. Не светеха червени лампички. Станцията изглежда функционираше нормално. Не се забелязваха сериозни реалностни утечки. Той въздъхна и заобиколи креслото, за да седне.

— Мониторен режим. Докладвай състоянието на станцията.

Холодисплеят оживя и излъчи във въздуха синьо „М“. От бавно въртящата се буква се разнесе мелодичен глас:

— Мониторен режим. Целостта на станцията е номинална. В 4:48:52 часа вътрешно субективно време надзирателят на станцията Хари Хармс получи сигнал…

— Аз съм Хари Хармс. Защо не ми кажеш нещо, което не зная, като например какъв е тоя сигнал, ти, жалко оправдание за тупе на плеш… а… а…

Хари кихна и не успя да довърши. После избърса очи с опакото на косматата си китка.