Дейвид Брин: Стълба към небето

Внушително хранилище… и както се оказа, почти безполезно. Навярно той не беше много добър в преговорите със справочната личност на Библиотеката. Или пък проблемът се дължеше на факта, че произхожда от маймунски земен род. Така или иначе, по време на мисиите си в Е-пространството скоро започна да се доверява на собствения си инстинкт.

Уви, този подход имаше един недостатък. Когато всичко под краката ти се сгромоляса, можеш да обвиняваш само себе си.

Хари забеляза, че е прегърбил рамене. Той се изпъна и сключи ръце, за да не се чеше. Но нервната му енергия трябваше да се прояви по някакъв начин, затова започна да подръпва пръстите си. Веднъж негов познат тимбрим бе отбелязал, че мнозина представители на неговия вид имат този навик, навярно симптом от дългия, труден процес на ъплифтирането.

Предните гуми стигнаха до първата звезда. Нямаше начин да я заобиколят, нито нея, нито която и да е друга. Нямаха друг избор, освен да минат през тях.

Хари затаи дъх в очакване на сблъсъка. Но докосването до звездата не предизвика реакция. Препятствието просто продължи да си лежи — шест дълги, плоски ивици осеяна с кафяви петна жълта маса, изпъващи се от централен диск. Предните колела се плъзнаха и станцията се заиздига по жълтата лента, тласкана от задните.

Кулата леко се наклони. Хари нервно засумтя. Нещо го смущаваше. Може би „морска звезда“ не бе най-добрата аналогия за тези неща. И все пак му изглеждаха познати.

Наклонът се увеличи. Откъм въртящите се задни колела се носеше тревожен вой, докато накрая и те достигнаха жълтата маса.

— Не! — шокиран от най-после връхлетелия го спомен, извика той. — Заден! Това са бана…

Прекалено късно. Хлъзгавите жълти ленти изхвърчаха изпод платформата и я подхвърлиха, а триенето внезапно изчезна. Хари се блъсна в тавана, после се плъзна по отсрещната стена, докато разузнавателната платформа се търкаляше, пързаляше и отново се търкаляше… и накрая падна с последно, разтърсващо костите тупване. Ударил се в една от вътрешните прегради, той се вкопчи с пръстите на краката си в стенния парапет и изчака подскачането да спре.

— Ох… главата ми… — изпъшка Хари и се надигна.

Поне бяха застанали с краката надолу. Той се затътри обратно до пулта и провери главния дисплей. Слава на Ифни, нямаше сериозни повреди. Но щеше да му се наложи дълго да чисти. Цялата му козина беше покрита с топки прах. Започна да се отупва, като вдигаше във въздуха облаци и силно кихаше.

Щорите автоматично се бяха затворили в мига, в който всичко се обърка, за да защитят очите му от потенциално опасни алафори.

— Отвори щорите! — навъсено нареди Хари. Безумното движение можеше да е предизвикало локална фазова промяна и всички отвратителни препятствия да са изчезнали. И преди се бе случвало.

„Де такъв късмет!“ — осъзна той, когато щорите се отвориха. Същото червеникаво-синьо като швейцарско сирене небе покриваше бледоморавите пампаси. В далечината се издигаха отвратително черните планини. И хлъзгавото плато все още обграждаше разузнавателния кораб от всички страни с многоръки жълти фигури.

— Бананови кори — измърмори. — Гадни бананови кори.

Една от причините, поради които тези станции се управляваха само от един наблюдател… алафорите проявяваха склонност да стават още по-странни, когато едновременно ги възприемаха два мозъка. „Нещата“, които виждаше, представляваха образи, родени от собствения му ум и напластени върху трудно разбираема реалност. Реалност, която се променяше и преобразуваше под въздействието на неговите мисли и възприятия.

На теория всичко това беше чудесно. Вече трябваше да е свикнал. Но конкретно в банановата алафора го безпокоеше фактът, че изглежда безпричинно лична. Подобно на другите от вида му, Хари мразеше да попада в капана на стереотипи.

Той въздъхна и се почеса.

— Стабилни ли са всички системи?

— Всичко е стабилно, шефе Харълд — отвърна пилотът. — В момента сме заседнали, но изглежда сме в безопасност.

Хари се загледа към огромното открито пространство отвъд платото. Всъщност оттук видимостта беше отлична. Особено дупките в небето бяха съвсем ясни. Хрумна му нещо.

— Я кажи, трябва ли наистина още сега да се мъчим да се измъкнем? Можем да наблюдаваме всичките ни определени маршрути оттук, докато смяната ни не свърши, нали така?

— Изглежда ми правилно. За момента няма възможност да пропуснем какъвто и да е незаконен трафик.

— Хммф. Добре тогава… — прозя се той. — Просто пак ще си легна! Имам чувството, че трябва да разсея мислите си от всичко това.