Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Прекалено много земя!

Откъм черната стена пред него — шепот. Сянка. На сянката — две очи. Нощта гледаше към него. Гората го виждаше.

Кучето!

След толкова бягане, мъки и пот, след като едва не си се удавил и си се борил така упорито, да стигнеш толкова далеч, да си мислиш, че се намираш в безопасност, да въздъхнеш с облекчение и най-сетне да излезеш на земята само за да срещнеш…

Кучето!

От Монтег се изтръгна един последен отчаян вик, сякаш това бе прекалено много за който и да било човек.

Сянката се разпадна. Очите изчезнаха. Листата се вдигнаха нагоре и се посипаха като сух дъжд.

Монтег стоеше сам сред пустошта.

Елен. Той усети тежкия, приличен на парфюм мускус, смесен с кръв. С дъх на смола, който излъчваше животното, и миризмата на кардамон, мъх и амброзия в тази огромна нощ, в която дърветата тичаха срещу него, отдръпваха се, тичаха и се отдръпваха пред очите му заедно с пулсирането на сърцето му.

По земята сигурно имаше милиарди листа: той повлече крака из тях, из тази суха река, с острата миризма на див карамфил и на топъл прах. А другите миризми! От цялата земя се носеше миризмата на разрязан картоф, суров, студен и бял поради това, че луната го бе осветявала нощем. Имаше миризма, която напомняше за кисели краставички в буркан, и миризма на китка магданоз върху кухненската маса вкъщи. Имаше лека, жълта миризма, като миризмата на горчица. Имаше и миризма, подобна на карамфилите в съседния двор. Той отпусна ръка и усети, че някакъв бурен се изправя и му се гали като дете. Пръстите му миришеха на мъзга от сладко коренче.

Спря се, пое дълбоко дъх и колкото повече вдишваше в гърдите си мириса на земята, толкова повече тя го изпълваше с цялото си многообразие. Той вече не беше празен. Тук имаше повече, отколкото бе нужно, за да го напълни. И винаги щеше да има повече.

Тръгна през плиткия прилив от листа, като от време на време се препъваше.

И сред тази странна обстановка — нещо познато.

Кракът му се удари в нещо, което глухо иззвънтя.

Опипа земята с ръка, един ярд вляво, един вдясно.

Железопътната линия.

Ръждясала и изоставена, тя идваше от града, пресичаше гори и храсталаци и все вървеше успоредно на реката.

Значи това бе пътят, който търсеше. Това бе единственото му познато нещо, магическият талисман, от който не бива да откъсва очи, докато се движи сред трънките и морето от миризми, усещания и докосвания, сред шепота на листата.

Той тръгна по линията.

Изненада се колко сигурен стана изведнъж в един-единствен факт, който не можеше да докаже.

Някога, преди много време, тук, където стъпваше сега, бе вървяла Кларис.

Половин час по-късно, измръзнал, предпазливо следвайки траверсите и чувствувайки ясно как цялото му тяло, лицето, устата, очите са пълни с мрак, ушите — заглушени от звукове, краката — избодени от бодили и изжулени от коприва, той видя пред себе си огъня.

Огънят се изгуби и после пак се появи, като око, което му намигаше. Той се спря от страх да не би с един-единствен дъх да изгаси огъня. Но огънят продължаваше да гори и той започна да се приближава предпазливо. Необходими му бяха близо петнайсет минути, преди наистина да се доближи до него; след това застана в сянката и започна да наблюдава това леко движение на бели и червени цветове — странен огън, понеже за него той означаваше нещо ново.

Огънят не гореше, а сгряваше .

Той видя много длани, протегнати към неговата топлина, длани без ръце, защото ръцете бяха скрити в тъмнината. Над дланите — неподвижни лица, които се размърдваха, подскачаха, трептяха от отблясъците на огъня. Не знаеше, че огънят може да изглежда така. Никога през живота си не бе помислял, че огънят може не само да отнема, но и да дава. Дори миризмата му беше различна.

Не знаеше колко дълго бе стоял там, но беше глупаво и същевременно много приятно да се чувствуваш като животно, което излиза от гората, примамено от огъня. Беше като същество с четина и влажни очи, с козина, муцуна и копита, той беше същество с рога и с кръв, която би замирисала на есен, ако потечеше по земята. Дълго стоя, вслушан в топлото пращене на пламъците.

Около този огън цареше мълчание; мълчанието беше в лицата на хората и тук имаше време, достатъчно време да се поседи край тази ръждясала железопътна линия под дърветата, да се хвърли поглед върху света, да се огледа той от всички страни, като че ли се намираше в центъра на този огън, като парче стомана, което всички тези хора ковяха заедно. И не само огънят беше различен. Тишината също беше различна. Монтег се приближи до тази особена тишина, която се занимаваше с всички проблеми на света.