Рей Бредбъри: 451° по Фаренхайт

Той почувствува как целият град се вдига на крака.

„Три!“

Почувствува как градът се обръща към хилядите си врати.

„По-бързо! Леви! Десни!“

„Четири!“

Хората като лунатици прекосяват коридорите.

„Пет!“

Поставят ръцете си върху бравите на вратите!

Откъм реката се носеше миризма на хлад, като след проливен дъжд. Гърлото му бе сухо като ръжда, очите му пареха от тичането. Той изкрещя, сякаш този крясък щеше да го изхвърли като с реактивен мотор през последните сто ярда.

„Шест, седем, осем!“

Натискаха бравите на пет хиляди врати.

„Девет!“

Зад него останаха и последните къщи и той вече тичаше по наклона, който водеше надолу към плътния подвижен мрак.

„Десет!“

Вратите се отвориха.

Мислено видя хилядите и хиляди лица, които надничаха в дворовете и уличките или поглеждаха към небето, лица, скрити зад пердета, бледи, изплашени от нощта, като лицата на сиви животни, които надзъртат от електрическите си дупки, лица със сиви, безцветни очи, сиви езици и сиви мисли, които проникваха през вкочанената плът на лицето.

Но той вече бе стигнал до реката.

Потопи ръка, за да се увери, че реката е истинска. Нагази във водата и се съблече в мрака, обля тялото си, ръцете си, краката си и главата си с щипещия спирт, отпи от бутилката и смръкна малко от течността в ноздрите си. После облече старите дрехи на Фейбър и обу старите му обувки. Своите собствени хвърли в реката и почака, докато течението ги отнесе. После, стиснал куфара в ръка, влезе в реката и вървя, докато изгуби дъното под краката си и водите го понесоха в мрака.

Когато Кучето стигна до брега, той вече бе на триста ярда надолу по течението. Отгоре с рев се въртяха огромните перки на хеликоптерите. Над реката се стовари буря от светлини и Монтег се гмурна под илюминациите, толкова ярки, като че ли слънцето внезапно бе разпъдило облаците. Почувствува как реката го влече надолу в мрака. Изведнъж прожекторите се насочиха обратно към брега и хеликоптерите завиха към града, като че ли бяха открили нова следа. Изчезнаха. Изчезна и Кучето. Останала бе само студената река и Монтег се носеше по нея във внезапно настъпилото спокойствие, далеч от града, от светлините и от преследвачите, далеч от всичко.

Имаше чувството, че зад себе си е оставил сцена с множество актьори, че е напуснал някакъв внушителен спиритически сеанс с шепнещи привидения. Отдалечаваше се от една недействителност, която бе ужасяваща, и навлизаше в една действителност, която беше нереална, понеже му беше непозната.

Черните брегове се плъзгаха край него и той навлизаше сред природата, сред хълмовете. За пръв път от десетина години насам видя звездите, които светеха над него като огромни огнени шествия — грамадна звездна колесница, която заплашваше да се прекатури и да го смаже.

Когато куфарът се напълни с вода и потъна, той се обърна по гръб; реката тихо и бавно го отнасяше далеч от хората, които закусваха със сенки, обядваха с пара и вечеряха с мъгла. Реката беше нещо много осезаемо; тя грижливо го носеше в своите обятия и най-сетне му даваше време да обмисли онова, което се бе случило през този месец, през тази година, през целия му живот. Ослуша се и усети как сърцето му бие по-бавно. Заедно с кръвта и мислите му престанаха да препускат.

Изведнъж видя луната ниско в небето. Луната бе там, а какво кара луната да свети? Разбира се, че слънцето. А какво кара слънцето да свети? Собственият му огън. И слънцето ден след ден продължаваше да гори и да гори. Слънцето и времето. Слънцето, времето и горенето. Горенето. Реката леко го полюляваше. Горенето. Слънцето и всички часовници по земята. В съзнанието му те се сливаха и се превръщаха в едно-единствено цяло. И след като дълго време се бе носил отпуснат по земята и кратко време — по водите на реката, той разбра защо никога вече през живота си не трябва да опожарява.

Слънцето грееше всеки ден. То изгаряше времето. Светът се въртеше в кръг и около оста си, а времето така и така безмилостно изгаряше годините, а заедно с тях и хората, дори без неговата помощ. Така че ако той , Монтег, заедно с другите пожарникари изгаряше вещите, а слънцето изгаряше времето, това означаваше, че всичко щеше да изгори!

Някой от тях ще трябва да спре да изгаря. Естествено, слънцето нямаше да спре да гори. В такъв случай това трябваше да направят Монтег и хората, с които бе работил само допреди няколко часа. Някой някъде отново трябваше да започне да спасява човешките ценности, да ги спасява и да ги съхранява — в книги, грамофонни плочи, в главите на хората, по какъвто и да било начин, стига те да се намират далеч от молците, от плесента, от ръждата, от гниенето и от хората с клечки кибрит в ръце. Светът бе пълен с горене от всякакъв вид и размер. Крайно време бе да започнат да работят занаятчии с нова професия — изработването на огнеупорни тъкани.