Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Каква невероятна способност за отъждествяване имаше тази девойка! Подобно на нетърпелив зрител в куклен театър тя мигновено предугаждаше всяко трепване на клепача ти, всеки жест на ръката ти, всяко помръдване на пръстите ти. Колко ли време бяха вървели един до друг? Три минути? Пет? А колко дълго изглеждаше това време сега… И колко грамадна бе нейната фигура на екрана пред него; каква огромна сянка хвърляше тя върху стената с нежното си тяло! Той имаше чувството, че ако го засърби окото, тя ще премигне. А ако мускулите на челюстта му незабележимо се обтегнат, тя ще се прозине далеч преди той да е успял да го направи.

„Наистина, като си помисля сега — каза си той, — тя сякаш нарочно стоеше там, на улицата, и ме чакаше така невероятно късно през нощта…“

Той отвори вратата на спалнята.

Стори му се, че влиза в студената мраморна зала на мавзолей, след като луната се е скрила. Непроницаем мрак, нито намек за сребристия свят отвън, плътно затворени прозорци — подземна гробница, в която не може да проникне никакъв звук от огромния град. Стаята не беше празна.

Той се ослуша.

Във въздуха се носеше нежното и игриво бръмчене на комар, електрическото жужене на оса, скрита, приютена в нейното специално топло розово гнездо. Музиката бе достатъчно силна, за да може и той да долови мелодията.

Почувствува, че усмивката му изчезва, стопява се, надипля се като лойта на някаква фантастична свещ, която е горяла прекалено дълго и сега грохва и угасва. Тъмнина. Той не е щастлив. Не е щастлив. Повтори думите на себе си. Призна си, че това наистина е така. Беше носил щастието си като маска и ето че девойката бе свалила тази маска и бе избягала с нея през поляната и той нямаше как да отиде, да потропа на вратата й и да си я поиска обратно.

Без да запалва лампата, си представи как изглежда стаята. Жена му, изтегната на леглото, отвита и студена като надгробна скулптура, с безжизнени, неподвижни, втренчени в тавана очи, сякаш свързани с него чрез невидими стоманени нишки. А в ушите й — плътно затъкнати малки радиоапаратчета и електронен океан от звуци — музика и говор, музика и говор, които непрестанно прииждат като вълни до бреговете на нейния бодърствуващ мозък. Стаята действително беше празна. Всяка вечер тези вълни прииждаха и я носеха върху приливи и отливи от звуци и с широко отворени очи тя се люлееше на гребените им чак до сутринта. През последните две години не бе имало нощ, в която Милдред да не се бе носила върху това море, да не се бе отпускала с удоволствие отново и отново в него.

В стаята беше студено, но той почувствува, че се задушава. Не искаше да дръпне завесите, нито да отвори френските прозорци, защото не желаеше лунната светлина да нахлуе в стаята. И с чувството на човек, който всеки момент може да умре от липса на въздух, той пипнешком се упъти към своето оправено, самотно и поради това студено легло.

Само миг преди кракът му да докосне предмета на пода, той знаеше, че там има такъв предмет. Почти като усещането, което бе изпитал, преди да завие покрай ъгъла, когато едва не събори девойката. Още докато беше във въздуха, кракът му, излъчвайки пред себе си трептения, долови ехото на малкото препятствие на пътя му. Кракът му ритна предмета. Предметът глухо иззвънтя и се търколи в мрака.

Той замръзна на място й се ослуша към човека, който лежеше в леглото в тъмната, непрогледна нощ. Диханието, което излизаше от ноздрите, бе толкова слабо, че едва се докосваше до живота, можеше да раздвижи само листче, перушинка, косъмче.

Монтег още не искаше да пусне светлината от външния свят. Извади запалката си, пипнешком намери саламандъра, гравиран върху сребърния и диск, щракна…

В слабата светлина на пламъка, който прикриваше с ръка, го погледнаха два бледи лунни камъка, потънали в заливче с бистра вода, над което животът си течеше, без да ги докосва.

— Милдред!

Лицето й приличаше на остров, покрит със сняг, над който би могъл да завали дъжд, без тя да го почувствува, над който облаци биха могли да хвърлят подвижната си сянка, без тя да я усети. Само бръмченето на осите, плътно втъкнати в ушите й, стъклените й очи и дъхът й, който тихо, едва доловимо влизаше и излизаше през ноздрите й, без да я е грижа дали влиза или излиза, излиза или влиза.

Предметът, който неволно бе ритнал, сега блесна до неговото легло. Под мъждукащия пламък на запалката малкото кристално флаконче с хапчета за сън, в което допреди няколко часа бе имало трийсет таблетки, сега лежеше отпушено и празно.