Рей Бредбъри: 451° по Фаренхайт

— Защо се смеете?

— Не зная. — Той отново избухна в смях, но се сепна. — А защо питате?

— Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и бързате да ми отговорите. Нито за миг не се замисляте над това, което съм ви попитала.

Монтег се спря.

— Вие наистина сте странна — каза той, като я погледна. — Нямате ли поне малко уважение?

— Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.

— А това за вас нищо ли не означава? — Той потупа диска с числото 451, зашит върху ръкава на черното му яке.

— Означава — прошепна тя и ускори крачка. — А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?

— Сменяте темата!

— Понякога си мисля, че шофьорите не знаят какво е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре — каза тя. — Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже: „О, да, това е трева!“ Ако му покажеш розово петно — това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една магистрала. Карал я с четирийсет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно?

— Мислите за твърде много неща — неловко каза Монтег.

— Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога седемдесетметровите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само седемметрови? Но колите започнали толкова бързо да прелитат край тях, че нарочно направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.

— Не знаех това. — Монтег рязко се изсмя.

— Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.

В момента не можа да си спомни дали знае това, или не и доста се ядоса.

— А ако погледнете нагоре — тя вдигна глава към небето, — на луната има човек.

Той отдавна не бе поглеждал към луната.

Изминаха останалия път мълчаливо — тя вървеше замислена, а той, чувствувайки се неловко, свиваше юмруци и от време на време й хвърляше укорителни погледи. Когато стигнаха до дома й, цялата къща ярко светеше.

— Какво става? — Монтег рядко бе виждал толкова осветена къща.

— О, нищо особено; мама, татко и чичо просто си седят и разговарят. Това е все едно да ходиш пеша, само че е още по-рядко явление. Казах ли ви, че чичо още веднъж са го арестували за това, че ходел пеша? Ние наистина сме много странни хора…

— За какво всъщност говорите?

Тя се засмя на въпроса му.

— Лека нощ! — извика Кларис и изтича по пътечката; но внезапно като че ли се сети за нещо, върна се няколко крачки и го изгледа с учудване и любопитство.

— А вие дали сте щастлив? — попита тя.

— Дали съм какво? — извика той.

Но тя си бе отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома и тихо се затвори.

„Щастлив! Що за глупост!“

Монтег престана да се смее.

Той опипа ключалката на входната врата на жилището си и нагласи секрета. Вратата се отвори.

„Разбира се, че съм щастлив! Какво си мисли тя? Не съм ли щастлив?“ — запита той притихналата къща. Спря се, погледна към решетката на вентилатора в хола и внезапно се сети, че зад нея беше скрито нещо, нещо, което сега сякаш се взираше в него. Той бързо извърна очи.

Каква странна среща, в странна нощ! Не си спомняше да му се е случвало нещо подобно с изключение на оня следобед преди година, когато срещна стареца в парка и двамата се бяха заговорили…

Монтег разтърси глава. Гледаше голата стена. А образът на девойката беше там — всъщност много красива, такава, каквато си я спомняше, дори удивително красива. Лицето й бе деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът — а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора.

„Е, какво?“ — Монтег отправи въпроса към своето подсъзнателно Аз, към оня глупак, който понякога започваше да бръщолеви и притежаваше съвсем отделна воля, навици и съвест.

Той отново погледна към стената. Колко много приличаше лицето й на огледало! Просто невероятно! Колцина са онези, които могат да отразят собствената ти светлина? Хората по-често приличат на… Той потърси сравнение и го намери в своята професия — на факли, които силно пламтят, докато изтлеят. Колко рядко лицата на другите възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?