Рей Бредбъри: 451° по Фаренхайт

Дърветата внезапно изшумоляха и посипаха своя златен дъжд. Ненадейно девойката сякаш спря, готова да се отдръпне, но остана на място, гледайки Монтег с такива черни, блестящи и живи очи, че той се запита дали не е казал нещо удивително. Но знаеше, че устните му се бяха помръднали само за едно „здравейте“, и проговори отново едва когато видя, че гледа като хипнотизирана саламандъра на ръкава му и диска с образ на феникс върху гърдите му.

— Вие сте нашата нова съседка, нали? — каза той.

— А вие сигурно сте… — Тя вдигна очи от емблемата на неговата професия. — Вие сигурно сте… пожарникарят. — Гласът й постепенно стихна.

— Колко странно го казвате!

— Аз бих… бих го отгатнала и със затворени очи — бавно каза тя.

— Как? По миризмата на бензин ли? Жена ми винаги се оплаква. — Той се изсмя. — Колкото и да се миеш, не можеш да се отървеш напълно от нея.

— Да, наистина — измънка тя.

Той имаше чувството, че тя обикаля около него, върти го на всички страни, лекичко го разтърсва, изпразва джобовете му, без дори да се помръдне.

— За мен той не е нищо друго освен парфюм — каза той, за да прекъсне дългото мълчание.

— Наистина ли?

— Разбира се. А защо не?

Тя се позабави, за да обмисли отговора си.

— Не зная. — Обърна се и погледна тротоара, който водеше към техните жилища. — Имате ли нещо против да се върна заедно с вас? Казвам се Кларис Макклелан.

— Кларис! А аз се казвам Гай Монтег. Хайде да вървим! А вие защо скитате навън така късно? На колко сте години?

Те тръгнаха по сребристия тротоар в хладната ветровита нощ, а във въздуха се носеше лек аромат на свежи кайсии и ягоди; той се огледа наоколо и разбра, че такова нещо е съвсем невъзможно по това време на годината.

До него вървеше само девойката; лицето й сияеше като сняг на лунната светлина и той знаеше, че тя мисли върху неговите въпроси и търси най-добрите отговори, които би могла да даде.

— Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана — рече тя. — Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години, казва ми той, винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана. Не е ли приятно да се разхождаш по това време на нощта? Обичам да вдъхвам мириса на нещата, да ги разглеждам. И понякога стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.

Те продължиха да вървят мълчаливо, докато тя каза замислено:

— Знаете ли, мен никак не ме е страх от вас.

Той се изненада.

— А защо да ви е страх?

— Толкова много хора се страхуват. Искам да кажа, страхуват се от пожарникарите. Но вие в крайна сметка сте съвсем обикновен човек…

Той изведнъж видя образа си отразен в очите й, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните и с всичко, всичко друго, сякаш нейните очи бяха две вълшебни късчета виолетов кехлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим. Лицето й, сега обърнато към него, приличаше на крехък млечнобял кристал, излъчващ мека и спокойна светлина. Не, това не беше ослепителната светлина на електричеството, но какво тогава? Не друго, а страшно успокояващата, необичайна и галеща светлина на свещта! Една вечер, още като дете, електричеството угасва и майка му запали единствената останала свещ и това бе кратък момент, в който той отново откри света, момент на такова прозрение, че пространството изгуби своите необхватни размери и ги обгърна уютно, и те, майката и синът, останали сами, преобразени, се надяваха, че няма да пуснат тока много скоро…

И тогава Кларис Макклелан каза:

— Ще ми кажете ли откога работите като пожарникар?

— От десет години, откакто станах на двайсет.

— А четете ли понякога книгите, които изгаряте?

Той се засмя:

— Това е забранено от закона.

— О, да, разбира се!

— Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей 2 2 Една Милей (1892–1950) — американска поетеса, известна с изящните си остроумни стихове. — Б.пр. , в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори и пепелта. Това е нашият лозунг.

Те повървяха още малко и девойката каза:

— А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?

— Не! — заяви той. — Повярвайте ми, къщите винаги са били огнеупорни.

— Странно. Веднъж чух, че едно време къщите са се запалвали поради невнимание и пожарникарите трябвало да гасят пожарите.

Той се засмя.

Тя го стрелна с поглед.