Рей Бредбъри: Отрочето на Макгилъхи

— Ако позволите… С удоволствие ще ви изпратя дотам.

— Календарът със светците е пълен, но все някак ще ви намерим място — отвърна жената.

И тръгнах в дъжда с жената Макгилъхи и нейното отроче обратно към хотела, и си говорихме по пътя за тълпата, която ще дойде от летището малко преди полунощ, пиеща и записваща се в късния час, чудесния час за просене, със студения дъжд и всичките екстри.

Част от пътя носех дребосъка, тъй като тя изглеждаше уморена. Върнах й го, когато приближихме хотела.

— Ама наистина ли това е за първи път? — попитах.

— Да бъдем разкрити от турист ли? Да — отвърна дребосъкът. — Имаш око на ястреб.

— Писател съм.

— Закови ме на Кръста! — възкликна той. — Как не се сетих! Нали няма…

— Няма — рекох аз. — Няма да напиша нито думичка за това поне още петнайсет години или повече.

— Значи си траем?

— Траем си.

Намирахме се на трийсетина метра от входа на хотела.

— И аз вече трябва да си трая — каза Отрок, легнал в ръцете на старата си сестра, свеж като ментова дъвка от джина, кръглоок, разчорлен, повит в мръсни пелени и вълна, размахващ нежно мънички юмручета. — С Моли си имаме правило — никакви разговори по време на работа. Дай си ръката.

Докоснах юмручето, мъничките пръстчета. Сякаш докосвах актиния.

— Бог да те благослови — каза той.

— И Бог да ви пази — отвърнах аз.

— А — рече дребосъкът, — още годинка и ще съберем пари за кораба до Ню Йорк.

— Ще съберем — потвърди тя.

— И вече никаква просия, никакви мърляви ревящи бебета посред бурни нощи, а някаква почтена работа. Ще запалиш ли свещичка за това?

— Запалена е. — Стиснах ръката му.

— Е, тръгвай.

— Изчезвам — казах.

И забързах към хотела, пред който вече пристигаха такситата от летището.

Зад себе си чух шляпането на жената, видях я как вдига ръце и излага Младенеца на дъжда.

— Бог да ви поживи! — извика тя. — Милост…!

И чух как монетите звънят в чашката, как киселото бебе плаче, как идват още коли и жената вика „милост“ и „благодаря“, и „жалост“, и „Бог да ви поживи“, и „Хвала“, и аз бършех собствените си сълзи, и ми се струваше, че съм само две педи висок, но все пак се справих с високите стъпала и се добрах до стаята и леглото. Студеният дъжд барабанеше в прозореца цяла нощ, а когато на сутринта се събудих и погледнах навън, улицата бе пуста и само пороят продължаваше да се лее…

© 1972 Рей Бредбъри

© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

McGillahee’s Brat, 1972

Сканиране: Mandor, 2008

Разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Рей Бредбъри. 100 разказа

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN: 978-954-585-949-6

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10389]

Последна редакция: 2009-01-31 10:40:00