Рей Бредбъри: Отрочето на Макгилъхи

Но донякъде си го бях решил от още по-рано. Знаех си го, честна дума! Знаех си, че имам талант за трагически актьор!

Чувах го от всеки порядъчен просяк в Дъблин. Бях на девет дена, а те викаха — ама че просешко бебе е само!

А когато бях на двайсет или трийсет дни, мама стоеше в дъжда пред театъра, артисти и режисьори излизаха и като чуваха келтските ми елегии, те казваха, че трябва да уча за актьор! И че щом порасна, сцената щяла да е моя, ама аз така и не пораснах. А у Шекспир няма роли за отрочета. Може би Пук, какво друго? А междувременно четирийсет дни, петдесет нощи след раждането ми представленията ми се забелязаха навсякъде и просяците почнаха да се надпреварват — дай месото, кожата, душата и гласа за час тук, за час там. Когато беше болна на легло, старата ме даваше за половин ден. И който ме взимаше, не ме връщаше без похвала. „Господи — викаха, — така вика, че ще извади пари и от папската кесия!“

А една неделя сутрин пред катедралата един американски кардинал дойде да послуша концерта, който изнесох при вида на скъпите му фусти и разкошни дрехи. И каза тъй: „Този вик е първият вик на Христос при раждането Му, смесен с ужасния крясък на Луцифер, захвърлен от Рая в огнената нечистотия на Ада!“

Точно това каза скъпият кардинал. А аз? Христос и Дявола в едно, и всичко това в моя вик, наполовина изгубен, наполовина намерен — можеш ли това да си го представиш?

— Не мога — признах си.

— А години по-късно, нали го знаеш онзи чалнатия американски режисьор, дето гонеше бели китове? Първия път, когато ме срещна, погледна ме бързо и… намигна! И извади цяла лира, ама не я даде на сестра ми, а я пъхна в моята мърлява длан, сви я, намигна ми отново и си отиде.

По-късно видях снимката му във вестника, наръгва Белия кит с ужасен харпун, самият той луд колкото си иска. И винаги бях налице, когато минаваше, той ми даваше банкнотата, но аз така и не му намигнах в отговор. Играех нямата роля. И той винаги имаше лира за мен и се гордееше, че не се предавам и не показвам, че знам, че ме е разпознал.

От хилядите, които са минали покрай мен, само той ме погледна в очите — и ти! Останалите бяха прекалено смутени от живота, за да гледат, докато дават милостиня.

Е, и тъй като онзи филмов режисьор, и хората от театъра, и кардиналите, и просяците ми казваха да играя със собствения си талант, с гениалната ми бебешка роля, явно всичко това ми е завъртяло главата.

А към това чувам погребален звън, хора умират от глад, не минаваше ден, без да минем покрай погребение или да не гледаме безработни да излизат на улицата… Нали разбираш? Щом ме блъскат дъждове и народни бури, щом си научил толкова много — просто трябваше да си остана дребен, да остана малък, не мислиш ли?

Не можеш да мориш дете от глад и да получиш мъж. Или днешните чудеса се различават от старите?

Е, щом съм се наслушал и нагледал на всички тези ужасии, нима ще искам да се развивам на воля сред всички онези пороци и коварства, където естествената природа и противоестествените хора са против теб? Не. Не! Искам си уютната бърлога, а щом като са ме измъкнали от нея и няма връщане назад, просто ще си остана малък и ще се свивам под дъжда. Превърнах мъката в показ.

И знаеш ли какво? Спечелих.

„Вярно е, Отрок — помислих си. — Наистина си спечелил“.

— Е, това е то моята история — каза малкото създание, кацнало на стола в празния бар.

И ме погледна за първи път, откакто започна разказа си.

Жената, която бе негова сестра, макар да приличаше на побеляла майка, също се осмели да вдигне очи.

— А хората в Дъблин знаят ли за вас?

— Някои. И ми завиждат. И сигурно ме мразят, задето толкова леко се измъквам от Бог и неговите болести и изпитания.

— Полицията знае ли?

— Кой ще им каже?

Последва дълго мълчание.

Дъждът барабанеше в прозорците.

Някъде изскърца панта като измъчвана душа.

Мълчание.

— Не и аз — рекох.

— Ах, Господи, Господи…

И по бузите на сестрата потекоха сълзи.

И по странното мърляво лице на дребосъка потекоха сълзи.

И двамата ги оставиха да си текат, без да ги изтриват, докато сълзите не спряха, после допихме джина и останахме още малко.

— Най-добрият хотел в града е „Роял Хайберниън“, поне за просяците — рекох аз.

— Така е — съгласиха се те.

— И не сте идвали на най-доходоносното място от страх да не ме срещнете?

— Да.

— Нощта е млада — казах. — Малко преди полунощ пристига самолет с богаташи от Шанън.

Станах.