Рей Бредбъри - Отрочето на Макгилъхи

— Смит? Ама че име, за нищо не става. Но пък Отрок не е ли с десет хиляди левги по-долу? И какво ли ми е тук долу, ще попиташ? А как ли е там горе, така дълъг, строен, дишащ чист въздух? А, но ето го и пиенето ти, същото като моето. Гаврътвай го и слушай.

Жената се върна с чаши и за двама ни. Отпих и я погледнах.

— Вие ли сте майката?

— Сестра ми е — каза дребосъкът. — Мама отдавна си получи наградата — по половин пени на ден през следващите хиляда години, а после никаква милостиня и милион студени лета.

— Сестра? — Сигурно издадох недоверието си, защото тя се извърна и отпи от бирата си.

— Никога не би се сетил, нали? Изглежда десет пъти по-дърта от мен. Но ако зимата не те състари, ще го направи беднотията. В зимата и беднотията е цялата работа. От това време порцеланът се пука. А навремето тя бе най-крехкият порцелан, изпечен в лятната пещ. — Побутна я нежно. — А сега е майка, от трийсет години…

— Трийсет години…!

— Пред „Роял Хайберниън“ ли? Че и повече. И майка ни преди това, баща ни също, че и неговият баща, цялото племе! Откакто съм се родил, преди още да съм изцапал пелените, са ме изкарали на улицата и майка ми викала „Милост“, а светът е глух, безчувствен като камък, сляп и глух. Трийсет години със сестра ми, десет с майка ми. Всеки ден — Отрочето на Макгилъхи пред очите на хората!

— Четирийсет години? — възкликнах аз и довърших джина, за да подсиля логиката си. — Наистина ли си на толкова? И през цялото това време… как?

— Как съм се захванал с тая работа ли? — каза дребосъкът. — Не я захващаш, а се раждаш с нея, както казваме. Девет часа на нощ, никакви почивни дни, никакво работно време, никакви ведомости, предимно прах и влакна от джобовете на богаташите.

— Но аз още не разбирам… — посочих ръста му, формата, лицето.

— И аз никога няма да го разбера — рече отрочето на Макгилъхи. — Дали съм дребосък за мъка на другите? Дали някое джудже е направило жлезите ми? Или някой ме е предупредил да не рискувам и да си остана малък?

— Но едва ли е възможно…

— Възможно ли! И още как! Виж какво. Хиляди пъти съм го чувал и хиляди пъти тате се връщаше от обиколката си, посочваше с пръст люлката и казваше: „Отроче, каквото и да правиш, недей да растеш ни на мускул, ни на коса! Навън е Истинското нещо. Светът. Чу ли ме, Отрок? Навън е Дъблин, над него е Ирландия, а най-отгоре ти се е настанила дебелогъзата Англия. Така че не си струва да мислиш, да се притесняваш, да кроиш планове, да растеш и да се мъчиш да ги сбъднеш. Виж какво, Отрок, ще спрем растежа ти с разкази, с истина, с предупреждения и предсказания, ще те кърмим с джин и ще пушиш испански цигари, докато не станеш опушена ирландска шунка — розова, сладка и мъничка, мъничка, чуваш ли, Отрок? Не те исках, но щом си тук — стой ниско долу, не ставай, а пълзи; не говори, а реви; не работи, а лежи; а когато светът ти дойде в повече, кажи му мнението си — цапай пелените! Хайде, Отрок, ето ти вечерната пиячка; гълтай. Четиримата конници на Апокалипсиса чакат край Лифи. Искаш ли да ги видиш? Хайде. Тръгваме!“

И излизахме на вечерна обиколка. Тате мъчеше банджото, аз в краката му държах чашата, или пък той танцуваше степ, аз в едната му ръка, инструментът в другата, и двамата пеем фалшиво.

Връщаме се късно — и лягаме четиримата в едно легло като развалени картофи, изхвърлени при минал глад.

А понякога посред нощ тате си няма друга работа, а скача от леглото на студа, тича навън, размахва юмрук към небето, много добре помня, виждал съм го, чувал съм го как предизвиква Бог, Исус да му е на помощ, как викаше — само да ми паднеш в ръцете, перушина ще хвърчи, брадата ти ще оскубя, звездите ще угася и ще затворя за цяла вечност театъра на Сътворението! Чуваш ли ме, Господи, тъпо говедо такова, какво пращаш облаци да ми показват черните си гъзове!?

В отговор небето плачеше и мама също плачеше по цяла нощ.

А на сутринта пак съм навън, този път в нейните ръце, и така минавах от единия на другия, от ден на ден, а тя тъгуваше за милиона жертви от глада през петдесет и първа, а той се прощаваше с четирите милиона, отплавали към Бостън…

После една нощ и тате изчезна. Може да е отплавал на някой побъркан кораб като останалите, за да забрави всички ни. Прощавам му. Горкият се беше побъркал от глад, все искаше да ни даде нещо, а нямаше какво.

А после мама просто изтече в собствените си сълзи, разтвори се, тъй да се каже, като кристална светица, отиде си, преди да се дигне утринната мъгла, земята я прибра, а сестра ми, тогава на дванайсет, за една нощ порасна. А аз ли? Аз станах малък. Всичко бе решено много преди това, разбира се.