Рей Бредбъри - Първият ден

Не посмя да слезе от колата, докато от училището не се появи малка групичка младежи и девойки, всички говореха едновременно. Спряха под знамето. Най-после! Сега закъснелите можеха спокойно да се укрият сред тях, независимо на каква възраст са. Измъкна се от колата и отначало не посмя да се обърне. Ами ако никой не дойдеше? Ако всички бяха забравили и всичко се окажеше просто глупост? С мъка се удържа да не скочи обратно зад волана и да избяга.

Мястото около знамето беше пусто. Наоколо беше пълно с ученици, но нито един не стоеше до пилона.

Впери поглед в него, сякаш от това някой щеше да го доближи, да забави крачка, може би да го докосне.

Сърцето му заби по-бавно, той примигна и инстинктивно понечи да си тръгне.

Точно тогава в края на тълпата се раздвижи някакъв мъж.

Възрастен, белокос, бавно стъпващ, с бледо лице. Старец.

Последваха го други двама старци.

Господи, помисли си той, това те ли са? Значи са си спомнили? И сега какво?

Стояха в широк кръг, без да продумат нито дума, не се гледаха, не помръдваха. Цяла вечност.

Рос, това ти ли си? А това там не е ли Джак? Гордън?

Лицата им изразяваха едно и също. Вероятно ги гризеше една и съща мисъл.

Чарли се наведе напред. Другите се наведоха напред. Чарли направи една малка крачка. Другите направиха една малка крачка. Чарли се вгледа в лицата им. Другите направиха същото. И тогава…

Чарли отстъпи. След един безкраен миг другите също отстъпиха. Чарли зачака. Тримата старци зачакаха. Знамето се развяваше и тихо шумолеше на високия пилон.

Някъде в училището иззвъня звънец. Обедната почивка свърши. Време беше да се прибират вътре. Учениците започнаха да изчезват един по един.

Тълпата изчезна и вече нямаше никакво прикритие. Четиримата старци стояха в голям кръг около пилона, на петнадесет-двадесет метра един от друг, като четири букви на огромен компас в яркия есенен ден.

Може би някой от тях раздвижи устни, може би някой примигна, може би някой понечи да пристъпи напред. Белите им коси се развяваха на вятъра. Вятърът пое и знамето, развя и него. Училищният звънец иззвъня отново.

Усети как устните му оформят думите, но не каза нищо. Повтаряше имената — чудните имена, любимите имена — с тих шепот, който само той можеше да чуе.

Решението не беше негово. Тялото му го взе само. Краката му се подчиниха. Отстъпи и се обърна настрани.

От огромното разстояние първо единият непознат, след това и останалите се извърнаха и зачакаха.

Усети как тялото му се колебае и иска да се придвижи напред, а не към колата. Отново не той взе решението. Обувките му сами тихо го поведоха в обратна посока.

Същото направиха телата, краката и обувките на останалите.

Вече се движеше, другите също се движеха — всеки в различна посока, бавно, хвърляйки поглед през рамо към опустелия пилон, към знамето, изоставено да се развява там горе, към празната поляната пред училището, откъдето за миг се разнесе глъчка, смях и шум от разместващи се столове.

Сега всички крачеха и поглеждаха назад към пилона.

За миг замря, неспособен да помръдне крака. Хвърли последен поглед назад. Ръката му трепна, сякаш искаше сама да се повдигне. Вдигна я наполовина и я погледна.

И тогава, през шестдесет или седемдесет метра разстояние, от другата страна на пилона, единият от непознатите, почти без да се обръща, вдигна ръка и леко махна във внезапно замрелия въздух. Друг старец го забеляза и направи същия жест. Третият го последва.

Гледаше как ръката му бавно се повдига и пръстите му едва забележимо помръдват. Погледна ръката си и останалите старци.

„Господи — помисли си той, — сбъркал съм. Не първият учебен ден. Последния.“

В кухнята Алис пържеше нещо. Сигурно щеше да е вкусно.

Дълго време остана неподвижен на прага.

— Влизай — обърна се тя към него. — Седни да си починеш.

— Разбира се — отговори той и отиде до масата в трапезарията. Забеляза, че е извадила най-хубавите сребърни прибори, най-хубавия сервиз, свещите, които обикновено палеха при специални вечери, най-хубавите салфетки. И чакаше при вратата на кухнята.

— Как позна, че ще се върна толкова бързо?

— Не съм — отговори тя. — Видях те чак когато паркираше. Беконът с яйца се готви за секунда. Сядаш ли?

— Да. — Той хвана облегалката на един стол и се загледа в приборите. — Сядам.

Той седна, а тя се приближи до него, целуна го по веждата и тръгна към кухнята.

— Е? — запита оттам.

— Какво „е“?

— Как мина?