Рей Бредбъри: Първият ден

Продължи с умерено темпо, без да престава да поглежда часовника си. Имаше достатъчно време, разбира се. Даже предостатъчно. Но трябваше да пристигне до обяд.

Но какво по дяволите бе това? — чудеше се той. Дали Алис не беше права? Дали пътуването му нямаше да се окаже поредната гонитба на вятъра? Защо всичко му изглеждаше толкова проклето важно? В края на краищата кои бяха тези негови приятели, сега непознати, и какво бе станало с тях? Никакви писма, никакви обаждания, никакви случайни срещи, никакви некролози. Я го разкарай това последното! Дай газ! „Господи — помисли си той, — с какво нетърпение чакам този момент!“ Изсмя се на глас. Кога за последен път бе казвал това? Когато беше дете, имаше цял списък с неща, които очакваше с нетърпение. Коледа, Господи, винаги ти се струваше на милион километра. Великден? На половин милион. Вси светии? Скъпият любим Ден на Вси светии с издълбаните тикви, тичането, майтапите, тропането по прозорците, звъненето на вратите, сгорещения дъх под картонената маска. Вси светии! Най-страхотният ден. Но преди цяла вечност. Ами Четвърти юли с големите надежди, когато се мъчиш да станеш пръв от леглото, пръв да се облечеш, пръв да изскочиш на поляната пред дома, пръв да разбудиш градчето! Хей, Четвърти юли! Как само го чакам!

Но в онова време всеки ден се очакваше с нетърпение. Рождени дни, походите до прохладното езеро в горещите следобеди, филмите на Лон Чани, „Гърбавия“, „Фантома“… Как само ги чакам! Разкопките в пещерите в клисурата. Фокусниците, пристигащи в градчето. Как само ги чакам. Давай. Запали фойерверките. Не чакай. Недей.

Намали скоростта, загледан напред през Времето.

Вече не е много далеч. Милият Рос. Скъпият Джак. Великолепният Гордън. Бандата. Непобедимите. Не трима, а цели четирима мускетари.

Прегледа списъка, и то какъв списък. Рос, чудесният Рос, най-големият от групата, въпреки че всички бяха на едни години, блестящ, но без да се надува от това, профучаващ през учебните предмети без никакви усилия, получаващ най-високите оценки ей така, съвсем небрежно. Запален читател, почитател на радиошоуто на Фред Алън всяка сряда, неуморно повтарящ всички най-добри вицове на следващия ден. Винаги облечен безупречно, макар и бедно. Една хубава вратовръзка, един добър колан, едно палто, едни панталони. Винаги изгладени, винаги без нито едно петънце. Рос. Да, разбира се, Рос.

И Джак, бъдещият писател, който щеше да покори света и да стане най-великият в историята. Точно така казваше, направо го крещеше. Винаги с шест писалки в сакото и с един жълт бележник, готов да развенчае самия Стайнбек. Джак.

И Гордън, небрежно крачещ през двора сред телата на безброй стенещи момичета. Достатъчно беше само да ги погледне и те падаха в краката му като отсечени дървета.

Рос, Джак, Гордън. Каква група.

Караше ту бързо, ту бавно. Сега беше намалил.

Но какво ще си помислят за мен? Направил ли съм достатъчно? Не съм ли се представил също добре? Деветдесет разказа, шест романа, един филм, пет пиеси… не е зле. Майната му, помисли си той, няма да кажа, на кого му пука, просто си затваряй устата, остави ги да говорят, ти слушай, разговорът ще е страхотен.

Какво ще кажем първо, когато се срещнем — старата банда под знамето? Здравей? Здрасти. Господи, наистина си ти! Как я караш, какво ново, добре ли си? Жени, деца, внуци, снимки… Какво, какво?

Добре де, помисли си той, нали си писател. Измисли нещо, не просто едно здрасти. Нещо тържествено. Напиши стихотворение. И таз добра, да не би да го оставят на мира да го измисли? Ами какво ще кажеш, няма ли да е прекалено — Обичам ви, обичам ви всички? Не. Още по-силно. Обичам ви.

Намали още повече и се загледа напред в сенките.

Ами ако не дойдат? Ще дойдат. Трябва да дойдат. И ако дойдат, всичко ще е наред, нали? Момчета като тях няма да дойдат, ако са имали лош живот, несполучлив брак, каквото и да е! Но ако всичко се е уредило добре, невероятно добре, тогава ще дойдат. Това ще е доказателството, нали? Справили са се чудесно, така че ще си спомнят датата и ще дойдат. Вярно или не? Да!

Настъпи газта, напълно уверен, че всички ще са там. След това отново намали, сигурен, че няма да ги има. После отново увеличи скоростта. Ама че работа, Господи, ама че работа.

Спря пред училището. Колкото и да изглеждаше невероятно, имаше места за паркиране, а под знамето се бяха събрали само неколцина ученици. Искаше му се да са повече, за да прикрият пристигането на приятелите му — нали не биха желали да дойдат и веднага да бъдат забелязани? Той поне не би искал. Бавно разхождане сред обедната тълпа, последвано от голямата изненада. Не е ли така?