Рей Бредбъри - Дългият дъжд

Лейтенантът сниши глава.

— Не гледайте нагоре — нареди на останалите. Боеше се, че самият той всеки момент може да скочи и да побегне.

Бурята над тях проблесна с още няколко серии мълнии и продължи нататък. Около тях отново остана само дъждът, който бързо прочисти въздуха от миризмата на изгоряло. Известно време тримата седяха и чакаха сърцата им да се поуспокоят.

Отидоха до тялото с надеждата, че може би ще успеят по някакъв начин да спасят живота на мъжа. Не можеха да повярват, че това е невъзможно. Последва естествената реакция на хора, неспособни да приемат смъртта, докато не докоснат тялото и не го преобърнат; едва после започнаха да обмислят дали да го погребат, или да го оставят на джунглата.

Тялото бе като извита стомана, обвита в обгоряла кожа. Приличаше на восъчна кукла, хвърлена в пещ и извадена, след като восъкът се е стекъл до овъгления скелет. Единствено зъбите бяха бели и светеха като някаква бяла огърлица, подаваща се наполовина от стиснат черен юмрук.

— Не биваше да скача. — Казаха го почти едновременно.

Направо пред очите им тялото започна да изчезва — по него плъзнаха малки мустачета, пипалца и филизи; имаше дори цветя за мъртвия.

Крачейки на сините си мълнии, бурята изчезна в далечината.

Пресякоха една река, приток, поток и още десетина реки, притоци и потоци. Пред очите им се появяваха реки — буйни нови реки, а старите променяха теченията си — реки с цвят на живак, реки с цвят на сребро и мляко.

Стигнаха до морето.

Единственото море. На Венера имаше само един континент. Сушата бе дълга три хиляди и широка хиляда мили, а навсякъде около острова се простираше Единственото море и покриваше цялата дъждовна планета. Единственото море, лениво проснало се край бледия бряг…

— Натам. — Лейтенантът кимна на юг. — Сигурен съм, че в онази посока има два Слънчеви купола.

— Щом са се захванали, защо не са построили още сто?

— Сега са общо сто и двайсет, нали?

— Сто двайсет и шест до миналия месец. Преди година се опитаха да убедят Земния конгрес да одобри средства за още две дузини, но нали знаете как стават тези неща. Я по-добре няколко души да се побъркат от дъжда.

Тръгнаха на юг.

Лейтенантът, Симънс и третият мъж, Пикар, вървяха в дъжда, който валеше ту тежко, ту леко; в дъжда, който се изливаше, барабанеше и не спираше да пада върху земята и вървящите хора.

Симънс го забеляза пръв.

— Ето го!

— Какво?

— Слънчевия купол!

Лейтенантът примигна, за да махне водата от очите си, и вдигна ръка, за да се защити от жилещите струи дъжд.

В далечината, в края на джунглата, недалеч от морето, се виждаше жълт блясък. Наистина бяха намерили Слънчев купол.

Усмихнаха се един на друг.

— Май излязохте прав, лейтенант.

— Късмет.

— Само при вида му силите ми се връщат. Хайде! Последният е слабак! — Симънс затича в тръс. Другите го последваха автоматично, уморени и задъхани, но поддържащи темпото.

— Кофа кафе за мен — изпъхтя ухиленият Симънс. — И една тава кифлички. Господи! И само да си лежиш и да се грееш на слънце. Изобретателят на Слънчевите куполи медал заслужава!

Затичаха се още по-бързо. Жълтото сияние стана по-ярко.

— Кой знае колко хора са се побъркали тук, преди да измислят спасението. А като си помислиш само колко е просто! — Симънс произнасяше запъхтяно думите в такт с тичането. — Дъжд, дъжд! Преди години. Срещам приятел. В джунглата. Броди наоколо. И все повтаря: „Не зная как да вляза, заради дъжда. Не зная как да вляза, заради дъжда. Не зная…“ И тъй нататък. Все това. Бедният ненормалник.

— Пази си дъха!

Продължиха да тичат.

Смееха се. Стигнаха със смях входа на Слънчевия купол.

Симънс рязко отвори вратата и викна:

— Хей! Давай кафето и кифличките!

Отговор не последва.

Пристъпиха през прага.

Слънчевият купол бе празен и тъмен. Нямаше изкуствено жълто слънце, реещо се с газообразен шепот високо в средата на синия таван. Нямаше очакваща ги храна. Беше студено като в изба, а през хилядите наскоро пробити дупки в купола проникваше дъжд, стичаше се надолу, валеше, напояваше дебелите килими и тежката модерна мебелировка, барабанеше и пръскаше по стъклените маси. Джунглата растеше като мъх в помещението, върху лавиците за книги и диваните. Дъждът проникваше през дупките и капеше по лицата на хората.

Пикар започна да се смее тихичко.

— Млъквай, Пикар!

— Богове, гледайте само — ни слънце, ни храна, нищо. Венерианците — те са го направили. Разбира се!