Рей Бредбъри - Дългият дъжд

Лейтенантът се обърна и погледна тримата мъже, които гребяха и скърцаха със зъби. Бяха бели като гъби, също като него. Венера обезцветяваше всичко само за няколко месеца. Дори джунглата бе един огромен черно-бял кошмар — как може да е зелена без слънце, при непрестанен дъжд и вечен сумрак? Бяла-бяла джунгла с бледи листа с цвят на сирене, земя, издълбана като мокър камамбер, стволове като огромни пънчета на гъби — всичко бе черно-бяло. А и колко често се случваше да успееш да видиш самата почва? Нима тя не бе предимно вада, поток, локва, вир, езеро, река и накрая — море?

— Стигнахме!

Скочиха до отсрещния бряг и зашляпаха във водата, вдигаха пръски. Изпуснаха въздуха от лодката и я прибраха в кутия за цигари. Застанали на дъждовния бряг, се опитаха да запалят. Минаха някъде около пет минути, докато треперещите им пръсти успеят да се справят с обърнатата наопаки запалка и да направят няколко дръпвания от скритите в шепите им цигари, преди те да се измокрят и поредният внезапен порой да ги избие от устните им.

Продължиха напред.

— Чакайте малко — каза лейтенантът. — Май видях нещо.

— Слънчевия купол ли?

— Не съм сигурен. Дъждът отново го скри.

Симънс се втурна напред.

— Слънчевият купол!

— Симънс, върни се!

— Слънчевият купол!

Той изчезна в дъжда. Останалите се затичаха след него.

Настигнаха го на малка полянка, спряха и загледаха него и онова, което бе открил.

Ракетата.

Лежеше където я бяха оставили. Неизвестно как бяха успели да направят кръг и сега се намираха там, откъдето бяха започнали. В останките от кораба от устата на двамата мъртъвци растеше плесен. Разцъфна пред очите им, дъждовните капки удариха нежните стръкчета и плесента умря.

— Как успяхме да се подредим така?

— Явно някъде наблизо е имало електрическа буря. Объркала е компасите. Това обяснява нещата.

— Явно.

— И сега какво?

— Започваме отначало.

— Господи, абсолютно никакъв напредък! Въртим се в кръг!

— Хайде, Симънс, да се опитаме да бъдем по-спокойни.

— Спокойни, спокойни! Този дъжд направо ме побърква!

— Храната ще ни стигне за още два дни, ако сме разумни.

Дъждът танцуваше по кожата им, по мокрите им униформи; стичаше се от носовете и ушите им, от пръстите и коленете. Бяха като замръзнали в джунглата каменни фонтани, изхвърлящи със съскане вода във всяка посока.

Изведнъж се чу рев.

И чудовището се появи от дъжда.

Имаше хиляда сини електрически крака. Движеше се бързо и ужасяващо. Всяка стъпка бе като дълъг удар. Там, където стъпваше крак, падаха и се подпалваха дървета. Мощни вихри озон изпълниха влажния въздух, издигаше се дим, но бързо бе смачкван от дъжда. Чудовището бе широко половин и високо една миля; опипваше земята като някакъв огромен слепец. Понякога за миг оставаше съвсем без крака, след което от тялото му внезапно се изтръгваха хиляди синьо-бели бичове и шибаха джунглата.

— Ето я и електрическата буря — каза един от хората. — Ето какво е объркало компасите ни. А сега идва насам.

— Залегни! — каза лейтенантът.

— Бягайте! — извика Симънс.

— Стига глупости. Лягай долу. Това нещо удря най-високите точки. Може и да ни се размине. Залегнете на четири-пет метра от ракетата. Може да изпразни заряда си върху нея и да ни подмине. Лягайте!

Всички се пльоснаха на земята.

— Идва ли? — започнаха да се питат след малко.

— Идва.

— По-близо ли е?

— На двеста метра от нас.

— А сега?

— Ето го!

Чудовището застана над тях. Изхвърли десет сини мълнии, които улучиха ракетата. Тя проблесна и издаде метален звън като ударен гонг. Чудовището метна още петнадесет мълнии, които затанцуваха в нелепа пантомима, опипваха джунглата и напоената с вода почва.

— Не, не! — Един от мъжете скочи на крака.

— Лягай, глупако! — викна лейтенантът.

— Не!

Още десетина мълнии удариха ракетата. Лейтенантът обърна глава върху ръката си и видя ослепителните сини проблясъци. Видя как дървета се разцепват и стават на трески. Видя как чудовищният черен облак се обръща като черен диск над него и запраща към земята още сто електрически стълба.

Онзи, който бе скочил на крака, сега тичаше, сякаш се намираше в някаква огромна колонна зала. Тичаше и се шмугваше между стълбовете, но накрая десетина от тях се стовариха отгоре му и се разнесе звук като от муха, кацнала на оголените жици на апаратче срещу насекоми. Лейтенантът си го спомняше от детството във фермата. Доловиха миризмата на човек, превърнат на въглен.