Рей Бредбъри - Синята бутилка

Бек пътуваше и ревът на автомобила връщаше мислите му назад, към всички нощи от последните десет години, в които палеше червени огньове насред морските дъна и замислено, без да бърза, си готвеше. И сънуваше. Винаги сънуваше едно и също — че иска. И не знае какво. Още от младините си, по време на тежкия живот на Земята, голямата паника от 2130 година, глада, хаоса, безредиците, беднотията. После мотаенето из планетите, годините без жени и любов, годините на самота. Излизаш от тъмнината на светло, от утробата в света, и намираш ли онова, което наистина желаеш?

А онзи мъртвец в канавката? Нима и той не бе търсил нещо необичайно? Нещо, което не е имал? Какво всъщност имаше за хора като него? Или за когото и да било? Имаше ли изобщо нещо, към което да се стремят?

Синята бутилка.

Рязко натисна спирачки и изскочи от колата с готово за стрелба оръжие. Затича се приведен към дюните. Тримата мъже лежаха пред него на пясъка. Бяха от Земята, със загорели лица, груби дрехи и чепати ръце. Звездната светлина осветяваше Синята бутилка помежду им.

Телата започнаха да се топят пред очите на Бек. Изчезнаха в струйки пара, капчици роса и кристали. След миг от тях нямаше и следа.

Бек усети как изстива, когато останките им се посипаха по миглите му, заполепваха по бузите и устните му.

Не помръдна.

Пълният мъж. Мъртъв и изчезнал. Гласът на Крейг: „Някакво ново оръжие…“

Не. Не беше никакво оръжие.

Синята бутилка.

Бяха я отворили, за да намерят онова, което бяха желали най-много. Всички нещастни, желаещи хора през дългите и самотни години бяха отваряли бутилката с надеждата да намерят онова, което им липсваше на планетите във вселената. И всички го бяха намерили, дори и тези тримата. Сега можеше да разбере защо бутилката минава така бързо от ръка на ръка и защо хората изчезват. Плявата след жътвата трепти върху пясъка покрай чашите на мъртвите морета. Превръща се в пламък и светулки. В мъгла.

Взе бутилката и дълго я разглежда в протегнатата си напред ръка. Очите му блестяха ярко. Ръцете му трепереха.

Значи ето какво съм търсил през цялото това време, помисли си. Обърна бутилката и тя проблесна със синя звездна светлина.

Значи към това всъщност се стремят всички. Това е тайното желание, скрито дълбоко в нас; толкова дълбоко, че и самите ние не се сещаме за него. Подсъзнателният копнеж. Именно това търси всеки човек, като използва някакво свое лично чувство за вина.

Смъртта.

Край на съмненията, на мъките, на монотонността, на безнадеждността, на самотата, на страха, на всичко.

Всички ли?

Не. Не и Крейг. Той може би бе много по-голям щастливец. Малцина бяха като животни във вселената — не задават въпроси, пият от водоемите, размножават се, отглеждат малките си и дори за миг не си помислят, че животът им не е добър. Точно такъв бе Крейг. Хората като него се брояха на пръсти. Щастливи животни в огромния резерват, в ръката на Бог, с вяра и религия, която расте в тях като особена нервна система. Нормалният сред милиардите невротици. Те биха пожелали смъртта по-късно, по съвсем естествен начин. Но не сега. По-късно.

Вдигна бутилката. Колко просто, помисли си. И колко правилно. Именно това съм искал винаги. Това и нищо друго.

Нищо.

Отворената бутилка синееше на звездната светлина. Бек я поднесе към устата си и колкото се може по-дълбоко вдиша въздуха от нея.

Най-накрая, помисли си.

Отпусна се. Усети тялото си чудно прохладно, а след това — великолепно топло. Знаеше, че се плъзга надолу по дълга пързалка от звезди към възхитителна като вино тъмнина. Плуваше в синьо вино, в бяло вино, в червено вино. В гърдите му горяха свещи и се въртяха огнени колела. Усети как ръцете му го оставят. Как краката му забавно отлитат. Разсмя се. Затвори очи и се разсмя.

За първи път в живота си беше щастлив.

Синята бутилка падна в прохладния пясък.

Зазоряваше се. Крейг вървеше и си подсвиркваше. Видя бутилката на първата розова светлина на слънцето. Лежеше на пустия бял пясък. Докато я вдигаше, усети огнен шепот. Няколко оранжеви и червено-пурпурни светулки примигнаха във въздуха и изчезнаха.

Беше много тихо.

— Проклет да съм. — Погледна към мъртвите прозорци на издигащия се наблизо град. — Хей, Бек!

Една стройна кула се срути и се превърна в прах.

— Бек, ето го съкровището ти! Не го искам. Ела да си го прибереш!

— … прибереш — каза ехото и последната кула рухна.

Крейг зачака.

— Ама че работа. Бутилката си е тук, а дъртия Бек го няма никакъв.