Рей Бредбъри: Синята бутилка

— Изумително. Наистина изумително — каза дебелакът. — Не мога да повярвам, че стана толкова лесно — влизам, чувам двама души да говорят, а после просто да ми предадат Синята бутилка. Изумително!

И тръгна навън към дневната светлина, като се смееше тихо.

Под двете студени марсиански луни лежаха костите и прахта на старите градове. Автомобилът подскачаше и друсаше по разбитата магистрала, минаваше покрай тези градове, където фонтаните, жиростатите, мебелите, металните книги и картините лежаха, засипани от мазилка и изсъхнали криле на насекоми. Покрай градове, които вече не бяха градове, а фина прах, носена безчувствено напред-назад от ветровете от една земя в друга, подобно на пясъка в огромен пясъчен часовник, непрекъснато строящ своите пирамиди. Тишината се отваряше, пропускаше колата и веднага се затваряше зад нея.

— Никога няма да го намерим — каза Крейг. — Проклети пътища. Стари колкото си искат. Целите в дупки и бабуни, нищо не е наред. Той има предимство с мотоциклета. По-маневрен е. По дяволите!

Рязко завиха, за да избегнат един лош участък. Колата се движеше над старата магистрала като гума — минаваше върху равната почва и оставяше след себе си изумрудените и златни марсиански мозайки върху настилката.

— Чакай! — извика Бек и намали скоростта. — Видях нещо назад.

— Къде?

Върнаха се стотина метра.

— Ето там. Виждаш ли го? Той е.

Пълният мъж лежеше върху мотоциклета си в канавката край пътя. Не помръдваше. Очите му бяха широко отворени и когато Бек го освети с фенерчето, проблеснаха мътно.

— Къде е бутилката? — попита Крейг.

Бек скочи в канавката и взе пистолета на мъжа.

— Не знам. Не я виждам.

— От какво е умрял?

— И това не знам.

— Моторът изглежда наред. Не е имало злополука.

Бек претърколи тялото.

— Няма рани. Сякаш просто е… спрял, по своя собствена воля.

— Сигурно е инфаркт — предположи Крейг. — Развълнувал се е заради бутилката. Решил е да се скрие тук за по-сигурно. Смятал е, че всичко ще бъде наред, но инфарктът го е довършил.

— Но това не обяснява липсата на Синята бутилка.

— Някой е минал и я е забелязал. Господи, нали знаеш колко търсачи има…

Огледаха мрака. Далеч в осеяната със звезди тъмнина сред сините хълмове забелязаха някакво движение.

— Ето там — посочи Бек. — Трима души, придвижват се пеш.

— Сигурно са…

— Боже мой, виж!

Долу в канавката фигурата на пълния мъж започна да свети и да се топи. Очите му заприличаха на лунни камъни под внезапен поток вода. Лицето се разтваряше в огъня. Косата стана като малки фитили, запалени и хвърлящи искри. Тялото започна да дими пред очите им. Пръстите се изкривиха в пламъци. После, подобно на ударена с гигантски чук стъклена статуя, тялото се пръсна и изчезна в порой розови парчета, превърна се в мъгла и нощният вятър я отнесе от другата страна на пътя.

— Сигурно са… направили нещо с него — промълви Крейг. — Онези тримата. Сигурно имат някакво ново оръжие.

— Случвало се е и преди — каза Бек. — С онези, които са намирали Синята бутилка, така съм чувал. Изчезвали. А бутилката преминавала у други, които също изчезвали. — Той поклати глава. — Приличаше на милион светулки, когато се разпадна…

— След тях ли тръгваш?

Бек се върна при колата. Огледа пустинните дюни, хълмовете от останки-наноси и тишина.

— Няма да е лесно, но май ще успея да прекарам колата. Сега вече просто трябва да го направя. — Замълча, а когато продължи, вече сякаш не говореше на Крейг. — Мисля, че знам какво има в Синята бутилка… Най-сетне разбрах какво искам най-много да намеря в нея.

— Аз не участвам — каза Крейг и приближи колата. Бек седеше вътре в тъмното, с ръце на коленете. — Няма да тръгна да гоня трима въоръжени мъже. Просто искам да живея, Бек, и нищо повече. Тази бутилка не означава нищо за мен. Няма да рискувам кожата си за нея. Но ти желая успех.

— Благодаря — отвърна Бек. И подкара към дюните.

Нощта бе прохладна като вода, стичаща се по стъкления капак на колата.

Бек караше здравата през пресъхнали речни корита и покрити с чакъл плитчини, между огромни отвесни скали. Ивици светлина от двете луни боядисваха в златисто изсечените в скалите барелефи на богове и животни — високи цяла миля стени, върху които марсианските истории бяха изрязани и изобразени със символи; невероятни лица с отворени очи-пещери и зинали пещери-уста.

Ревът на двигателя събаряше канари и камъни. Златни сегменти от древните скални скулптури се сриваха под лунните лъчи и като каменен порой изчезваха в прохладната и синя като кладенец тъмнина.