Рей Бредбъри - Сбирка

През остатъка от черната сутрин — от полунощ нататък — чичо Айнар го развеждаше из къщата от стая в стая, като махаше и пееше. Орда закъснели гости бяха влели свежи сили във веселието. Прапрапрапра- и още хиляда пъти прапрабаба също бе тук, увита в египетски бинтове. Не каза нито дума, просто стоеше изправена като обгоряла дъска за гладене край стената и в очните й кухини играеха далечни, мъдри и беззвучни пламъчета. На закуска, в четири сутринта, пра-хиляда-бабата бе настанена начело на дългата маса.

Многобройните млади братовчеди се въртяха около кристалната купа за пунш. Блестящите им черни като маслини очи, коничните им дяволити лица и вълнистите бронзови коси се рееха над масата за напитки, техните едновременно твърди и меки, момчешки и момичешки тела се бореха, за да се доберат до противното питие. Вятърът се надигна, звездите пламтяха ожесточено, шумът се усили, танците станаха по-бързи, пиенето стана по-буйно. Имаше хиляди неща, които Тимъти можеше да слуша и гледа. Множеството тъмнини се носеха и рееха, безбройните лица минаваха и отминаваха…

— Чуйте!

Присъстващите затаиха дъх. Някъде отдалеч градският часовник отброи шест сутринта. Празненството привършваше. В ритъма на биещия часовник стоте гласа запяха песни на по четиристотин години. Песни, които Тимъти не бе чувал. Пееха, хванати за ръце, въртяха се заедно, а някъде в студената далечина на утрото градският часовник завърши отброяването и замлъкна.

Тимъти запя. Не знаеше думите и мелодията, но въпреки това те излизаха силно и вярно. Гледаше към затворената врата в горния край на стълбището.

— Благодаря, Сеси — прошепна той. — Простено ти е. Благодаря.

После се отпусна и остави думите да се изливат с гласа на Сеси от устните му.

Последваха сбогувания и огромна бъркотия. Мама и татко стояха на входа, стискаха ръцете на всички роднини и ги целуваха. Източната част от небето зад отворената врата започваше да се оцветява. Вътре повя студен вятър. Тимъти усети как го хващат и го прехвърлят от едно тяло в друго, усети как Сеси го напъхва в главата на чичо Фрай, така че гледаше от сбръчканото лице, след това се понесе във вихрушка листа над къщата и събуждащите се хълмове…

После, докато летеше по пътеката, усети горящите си червени очи и покритата с утринна роса козина, докато се намираше в братовчеда Уилям, втурваше се към някаква дупка и изчезваше вътре…

Подобно на камъче в устата на чичо Айнар, Тимъти летеше в изпълващата небето буря. А накрая се озова обратно вкъщи, в собственото си тяло.

В настъпващото утро последните гости се прегръщаха, плачеха и си мислеха как светът става все по-тесен за тях. Имало времена, когато се събирали всяка година, а сега минаваха десетилетия, без да се срещнат.

— Не забравяйте, ще се срещнем в Салем през седемдесета! — извика някой.

Салем. Вцепененият ум на Тимъти са запъна на думите. Салем, седемдесета. Там щяха да бъдат чичо Фрай и пра-хиляда-баба с изгнилия си саван, майка, татко, Елън, Лора, Сеси и всички останали. Но щеше ли и той да присъства? Можеше ли да е сигурен, че ще доживее до онова време?

С един последен смразяващ порив всички си тръгнаха — безброй шалове, безброй космати животинки, безброй увехнали листа, безброй виещи и тракащи звуци, безброй полунощи, лудости и сънища.

Мама затвори вратата. Лора взе метлата.

— Не — каза мама. — Ще почистим довечера. Сега трябва да поспим.

И семейството изчезна в мазето и на горния етаж. Тимъти тръгна с наведена глава по окичения с траурни ленти хол. Мина покрай едно празнично огледало и видя мъртвешки бледото си лице. Целият трепереше от студ.

— Тимъти — каза мама.

Приближи се и докосна лицето му.

— Синко — каза тя. — Обичаме те. Не го забравяй. Всички те обичаме. Въпреки че си различен, въпреки че един ден ще ни напуснеш.

Целуна го по бузата.

— И ако и когато умреш, ще се погрижим костите ти да лежат в покой. Ще останеш в покой завинаги и ще идвам при теб на Вси светии, за да те завивам по-добре.

Домът бе притихнал. Далеч навън вятърът прелиташе над един хълм с последния си товар тъмни писукащи прилепи.

Тимъти заизкачва стъпалата едно по едно, плачеше тихичко.

© 1946 Рей Бредбъри

© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

Homecoming, 1946

Сканиране: Mandor, 2008

Разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Рей Бредбъри. 100 разказа

Американска, първо издание